Том Кланси - Баланс на силите

„Освен ако не се опитва да ми оказва натиск.“

Стана му гадно от тази мисъл. От друга страна пък, какво друго оръжие имаше Шарън? И беше права: той се беше издънил, и то неведнъж. Беше ги зарязал още на първия ден от ваканцията им в Калифорния. Редовно беше забравял рождените им дни, годишнините от сватбата, концертите в училище. Не беше си правил въобще труда да ги кара да му показват бележниците си, не беше им напомнял за уговорките за посещения при лекаря и още един Бог знае какво.

Вдигна слушалката на вътрешния телефон в същия момент, в който на екрана му се появи черно-бяла сателитна снимка. Сега не беше моментът да се самолинчува. На карта бяха заложени няколко десетки хиляди живота. Той все още носеше голяма отговорност, колкото и гадна да му звучеше тази дума след разговора с Шарън.

— Майк — каза той. — Какво точно гледам в момента?

— Кралския дворец в Мадрид — обясни Роджърс. — Главния двор на сградата. От осем метра височина.

— И това не са туристически микробуси, нали?

— Не, разбира се — съгласи се Роджърс. — Чуй сега как се добрахме до това. След нападението на корабостроителницата на Рамирес Стив Винс уредил един сателит на националното разузнаване да проследи пътя на заложниците. От паркинга са стигнали до летището в Билбао, а оттам и до летището в Мадрид. След това са откарани до двореца. Според нас жената в предната част на редицата е Мария Корнеха.

Худ увеличи фигурата в средата. Компютърът автоматично изясни образа. Худ не познаваше Мария толкова добре, че да е сигурен, че е тя, но пък друга жена не се виждаше никъде.

Снимката изчезна от екрана. Започнаха да се появяват други.

— Тези вече са направени от по-високо — обясни Роджърс. — Петнайсет, трийсет и шейсет метра съответно. Като съдим по броя на войниците и ранга на висшите военни, които влизат и излизат, ни се струва, че тъкмо това е мястото, където се е установил Амадори. Има обаче един проблем.

— Вече го виждам — каза Худ, докато разглеждаше снимките. — Имаме квадратна сграда с двор по средата и нищо по-високо около нея. Тоест през деня не може да бъде осъществен никакъв десант.

— Абсолютно прав си — съгласи се Роджърс. — Но не е особено приемливо да се чакат цели дванайсет часа до спускането на мрака.

— Ами ако използват испански униформи? — попита Худ. — Хората от отряда за бързо реагиране не могат ли да се облекат с такива, за да влязат?

— На теория — може би — отвърна Роджърс. — Проблемът обаче е, че като че ли никой от войниците, които довеждат заложници или патрулират около двореца, не влизат в самата сграда. Това е втората причина, поради която смятаме, че генерал Амадори е точно там. По всяка вероятност вътре го пази елитна охрана, която патрулира по коридорите и въобще се грижи за сигурността на двореца. Те са единствените, които разполагат с някакъв достъп.

— Има ли някакви подземни тунели?

— В момента проверяваме точно това — каза Роджърс. — Дори и да има обаче, излизането в осветените коридори на двореца ще е доста рисковано.

Очите на Худ горяха, а мозъкът му направо беше зациклил. Една част от него искаше да взриви проклетия дворец, да хване първия самолет за Кънектикът и да си прибере семейството. Може би дори да остане там и да отвори сергия за продаване на риба и пържени картофки на брега.

— Значи ще чакаме? — попита той.

— Никой нито тук, нито в Мадрид не подкрепя тази идея — отвърна Роджърс. — Ейдийн обаче току-що пристигна в офиса на Интерпол. В момента тя, Даръл, Брет и други членове на екипа на Интерпол обсъждат ситуацията. На покрива на Театро Реал — кралската опера, която е от другата страна на улицата — има екип от хора на Интерпол. Сканират целия дворец с УГР — опитват се да уловят гласа на Амадори.

УГР — ухото за големи разстояния — представляваше фуниевидна чиния, която улавяше всички звуци от дадена малка зона и засичаше съвсем чисто тези от определен децибелен обхват. Ако се прослушваше някоя зала във вътрешността на двореца, устройството автоматично филтрираше външните шумове като например от коли, птички и минувачи. Тогава то „чуваше“ само звуци с много ниска наситеност, които идваха от вътрешността на сградата. След това сравняваше уловените данни с тези, които бяха дигитално съхранени в паметта му — в този случай с гласа на Амадори.

— Колко време ще им трябва да сканират целия дворец? — попита Худ.

— Ще свършат към четири — отговори Роджърс. Худ погледна часовника на компютъра.