Том Кланси - Баланс на силите

Един сержант привика новите заложници да влязат. Редицата се раздвижи. Когато стигна до вратата, Мария спря и каза на сержанта:

— Веднага трябва да видя генерала. Имам важна информация за него.

— Ще дойде и твоят ред да ни кажеш всичко, което знаеш — каза той и се усмихна похотливо. — Че дори може и да ти благодарим.

Хвана я за лявата ръка точно над лакътя и я бутна напред. Мария се престори, че залита — и внезапно се извъртя и го удари с всичка сила по пръстите. Изненадан, сержантът отпусна хватката си. На Мария й трябваше точно това. Тя стисна пръстите, обърна ръката му с дланта нагоре и натисна. Четирите пръста се счупиха в основата, при кокалчетата. Докато сержантът крещеше от болка, лявата ръка на Мария се плъзна надолу и измъкна 9-милиметровия пистолет от кобура му. В следващия миг тя пусна счупените пръсти на сержанта, сграбчи го за косата, дръпна го към себе си и опря дулото на пистолета под дясното му ухо.

Всичко стана само за секунда. Двама войници тръгнаха към нея, но тя се облегна на касата и изблъска сержанта пред себе си. Нямаше начин да й направят нещо, без да убият сержанта.

— Спрете! — изсъска тя.

Войниците спряха.

Заложниците, които се влачеха зад Мария, замръзнаха по местата си. Хуан, който беше сред тях, като че ли беше объркан.

— Сега — каза Мария на сержанта, — или ще ме слушаш внимателно, или набързо ще ти прочистя ушите.

Разтрепераният сержант само кимна.

— Добре — каза Мария. — Искам да се видя с някого от генералния щаб. — Това всъщност не беше истина. Тя искаше да види генерала. Ако обаче направо поискаше това, въобще нямаше да стигне до него. Трябваше да се види с някой, на когото да даде повече информация, отколкото му е позволено да обработи, за да я придвижат нагоре по командната верига.

Отнякъде се появи млад капитан с къдрава кестенява коса. По лицето му пробягаха едно след друго изненада, раздразнение и гняв. На бедрото му висеше пистолет.

Мария го погледна. Зелените му очи не се отклониха от нейните. Реши да не му казва нищо. Не още. При преговорите със заложници беше точно обратното на шаха: който прави първия ход, наполовина губи. Човек просто издава информация, дори тя да се съдържа само в тона, който показва на опонента нивото му на самоувереност при дадени обстоятелства. Много често тази информация е достатъчна, за да разбереш дали се канят да те убият, дали са готови да водят преговори, или просто отлагат нещата, докато решат каква ще е следващата им стъпка.

Светлокафявата му униформа беше изгладена и чиста. Черните му обуща блестяха, новите токове чаткаха отчетливо по пода. Косата му беше идеално сресана, а скулестото му лице — гладко избръснато. Съвсем определено беше някакъв военен чиновник без никакъв полеви опит. Това можеше да проработи в нейна полза: той едва ли щеше да може да вземе някакво важно решение, без да се посъветва с началниците си.

— Е? — каза той. — Чух, че някой не искал да ни сътрудничи.

Каза го високо. Мария наблюдаваше ръката му. Не мислеше, че ще прибегне до употреба на оръжие. Не и ако наистина беше чиновник, който никога не беше виждал очите на човек, преди да го застреля. От друга страна пък, можеше да реши да впечатли войниците и задържаните, като се опита да я застреля за назидание на останалите. Ако решеше да направи това, тя щеше да го застреля и да се втурне към стълбището.

— Напротив, капитане — отвърна Мария.

— Обясни — скръцна зъби той. Вече беше на по-малко от три метра от нея.

— Работя за Интерпол — каза тя. — Документите ми за самоличност са в джоба ми. Работех под прикритие и случайно ме прибраха с членовете на тази „фамилия“.

— С кого работеше под прикритие? — попита той.

— С Адолфо Алказар — отговори тя. — Човекът, който взриви яхтата. Той беше убит тази сутрин. Бях по следите на убийците му, когато ме задържаха.

Казаното дотук беше вярно, разбира се. Онова, което не каза, бе, че е търсила информация за Амадори.

Мария говореше високо, за да я чуят всички — и особено Хуан.

— El traidor! — извика той и се изплю. — Предателка!

Капитанът махна с ръка на един от войниците и той фрасна Хуан с палката си по гърба. Хуан изстена и се сви от болка. Мария дори не потрепна. Капитанът я наблюдаваше.

— Знаеш кой е извършил престъплението, така ли? — попита той.

— Знам много повече — отвърна Мария.

Капитанът я изгледа дълго и настойчиво.

— Сеньор — каза тя, — ще пусна сержанта и ще предам оръжието му. После обаче искам да помоля за нещо.