Том Кланси - Баланс на силите

И не му остави време да помисли. Свали пистолета, блъсна сержанта настрана, след това подаде на оръжието на капитана с дръжката напред. Той обаче махна с ръка на сержанта да го вземе и продължи да я гледа. Накрая каза:

— Ела е мен.

Беше се хванал. Мария го последва. Беше се придвижила нагоре по стълбицата. Влязоха в Залата на колоните. В момента в нея внасяха бюра, столове, телефони и компютри. Очевидно залата щеше да се превърне в команден център. Щом се озоваха вътре, капитанът се обърна и каза:

— Това, което направи, беше много смело.

— Трябваше — отвърна тя. — Не мога да си позволя да спра дотук.

— Как се казваш?

— Мария Корнеха.

— Вече знаех, че този, който е поставил бомбата, е мъртъв. Кой го е убил?

— Членовете на „фамилията“ — отговори тя. — Това обаче е само една съвсем малка част от проблема. Те въобще не са действали самостоятелно.

— Какво искаш да кажеш?

— Подкрепят ги от Съединените щати. Имам и имена, и подробности за плановете им.

— Казвай — настоя той.

— Само пред генерала.

Капитанът се намръщи.

— Я стига глупости! Мога веднага да те предам на моите момчета и сам да се сдобия с цялата ти информация.

— Може би — съгласи се тя. — Така обаче ще загубите един много ценен съюзник. Има и нещо друго, капитане. Сигурен ли сте, че ще получите информацията навреме?

Той се смръщи, докато обмисляше думите й. После махна на един от войниците, които носеха столове и бюра, и нареди:

— Дръж я под око.

— Слушам — отвърна войникът.

Капитанът излезе. Мария си запали цигара и предложи и на войника. Той отказа учтиво. Докато вдишваше дима, Мария се опита да измисли какво ще прави, ако капитанът и каже, че генералът е отказал да я приеме. Тогава щеше да и се наложи да се опита да се измъкне и да съобщи на Луис къде се е намира лудият, който се надява да стане крал. И да чака някой да дойде и да го свали от трона.

В плана й имаше твърде много „може би“. Твърде много за една страна с население над четирийсет милиона.

Зачуди се какви шансове има да вземе оръжието на капитана, да си проправи път през залата със задържаните, да успее да влезе в Тронната зала и да пусне един куршум в челото на Амадори.

По всяка вероятност не много добри. Не и при толкова охрана. Трябваше някак да успее да влезе при Амадори легитимно и да поговори с него. Да му каже нещо, което да го накара да забави скорост. А вече след това да се свърже с Луис и заедно да измислят някакъв начин, по който да се преборят с този мръсник.

Капитанът се върна още преди да е допушила цигарата си. Усмихна й се и тя разбра, че е спечелила.

— Хайде, Мария — каза той. — Заслужи си аудиенцията.

Мария му благодари — винаги благодари на посредниците, защото по-късно може да ти са наложи пак да ги молиш за услуга — вдигна крак и загаси цигарата в подметката си. Докато вървеше към капитана, пъхна цигарата обратно в пакета. Той я изгледа с любопитство.

— Навик от работата ми на терен — обясни тя.

— За да не си хабиш ресурсите ли? — засмя се той. — Или за да не направиш пожар, с който можеш да привлечеш вниманието?

— Не — отвърна тя. — Просто за да не оставям следи. Никога не знаеш кой може да ти тръгне по петите.

— Аха — усмихна се капитанът с израз на човек, който разбира.

Мария също му се усмихна, макар и по различна причина. Току-що го беше подложила на тест и той се беше провалил. Беше намекнала, че има опит в проникването във вражески позиции, че знае повече от него — и капитанът се беше хванал. Неопитен младок! Водеше я право при генерала.

Амадори може би беше допуснал и други грешки при организирането на преврата си. Ако имаше късмет, Мария можеше и да успее да ги открие.

След което някак, по някакъв начин, да успее да докладва за тях.

Транспортният самолет С-141В кацна тежко на дългата писта на въздушната база в Сарагоса — най-голямата зона на НАТО в Испания. Четирите петдесеттонни турбоперки „Прат & Уитни“ ревяха неистово. Самолетът беше спрял за зареждане с гориво в натовската база в Исландия, след като бе завършил пътуването си срещу върлите насрещни ветрове.

По време на полета полковник Огъст и отрядът му за бързо реагиране бяха получавали редовно последни сведения от Майк Роджърс, включително пълен запис на съвещанието в Белия дом. Роджърс каза, че заповедите за срещата с генерал Амадори ще им бъдат предадени лично от Даръл Маккаски. Личното получаване не беше толкова въпрос на сигурност, колкото на дългогодишна традиция сред елитните сили: ако изпращаш отряд на рискована акция, е въпрос на чест да погледнеш водача му в очите. Командващ, който не може да направи това, няма куража и съответно правото да изпраща хора на смъртна опасност.