Том Кланси - Баланс на силите

— Амин, отче — каза високо Изабела.

Паството поде думите й и сякаш един мощен глас изпълни църквата. Норберто продължаваше да се усмихва, но от очите му потекоха сълзи. Но това не бяха сълзи на тъга, а на гордост. Тук, пред него имаше нещо, което нито генералите, нито политиците никога нямаше да постигнат, колкото и кръв да пролееха: доверието и любовта на добрите хора. Като гледаше лицата им, Норберто си каза, че Адолфо не е умрял напразно. Смъртта на брат му беше помогнала за сближаването на енориашите, за това да получат малко повече сила.

Норберто излезе от църквата, сподирян от благопожеланията и молитвите на енориашите си. Не можа да не се замисли колко ли щеше да се изненада Адолфо от това, което беше станало току-що. Че точно той — един невярващ — беше вдъхновил и обединил една изплашена духовна общност.

Зачуди се дали Бог е дал този израз на святата си милост като средство, с което Адолфо да изкупи смъртния си грях. Нямаше никаква причина да вярва в това — нямаше такъв теологически прецедент. Но както беше станало ясно за пореден път тази сутрин, надеждата беше всичко на този свят.

След като овладяха напълно корабостроителницата на Рамирес, войниците строиха оцелелите служители и работници и започнаха да проверяват документите им. Докато гледаше как избират точно определени хора, Мария си даде сметка, че всички основни лидери на „фамилията“ са още живи. Човекът от охраната и другите информатори такива сто на сто имаше — по всяка вероятност бяха правили подробни записки, а може би и снимки. Амадори щеше да разполага с каймака на „фамилията“ за своето представление с цел назидание. Щеше да покаже на страната и света, че обикновените испанци са направили заговор срещу други испанци. Че той е въвел ред в един надигащ се хаос. Хората, които бяха загинали от куршумите, вероятно не бяха виновни за нищо. Приживе може би щяха да твърдят, че не са членове на „фамилията“. След смъртта им Амадори можеше да твърди за тях каквото си иска. Човек го побиваха тръпки от прецизността, с която се беше погрижил за тази подробност.

Онези служители, чиито имена бяха в списъка на военните, трябваше да се качат на покрива на сградата. Единият от хеликоптерите щеше да ги превози до малкото летище в покрайнините на Билбао. Бяха петнадесет души, сред тях и Мария.

Задържани бяха и Хуан и Фердинанд. Никой от двамата не каза нито дума, никой от двамата не я погледна. Тя се надяваше, че не я подозират, че им е направила капан.

Мария не можеше да се захване с този въпрос точно сега. Времето и делата, а не протестите, щяха да покажат, че е чиста. Тя се радваше, че е тук. Когато се предаде, все още не знаеше дали въобще се взимат някакви заложници. Беше се приближила до сградата с вдигнати ръце — надяваше се, че войниците няма да стрелят по нея, защото е жена. Може и да беше имала доста криволичеща история по отношение на любовните си връзки, но никога не беше направила нито една грешка по отношение на гордостта на испанските мъже. Щом я забелязаха — някъде по средата на паркинга, — й викнаха да остане на място и двама мъже хукнаха към нея. Единият я провери доста ентусиазирано, докато тя им обясняваше, че трябвало да говори за нещо много важно с генерал Амадори. Не знаеше какво точно ще му каже, но беше сигурна, че ще измисли нещо. Самият факт, че знаеше името на генерала, като че свари мъжете неподготвени. Вярно, не станаха много любезни, но пък спряха да се държат съвсем просташки.

Заложниците се бяха скупчили мълчаливо, някои пушеха, други се грижеха за нараняванията си, но всички очакваха да разберат дали ще ги отведат някъде, или някой ще дойде. После пристигна самолет от Мадрид и трябваше да се качат на борда му.

Полетът до Мадрид продължи не повече от петдесет минути. Въпреки че всички рани бяха превързани, никой от заложниците не каза нито дума, никой от войниците също не продума. Докато седеше в двайсет и четири местния самолет и гледаше ярката мозайка от ферми и градове, Мария разиграваше различни сценарии в главата си. Беше решила, че няма да говори с никой друг, освен с Амадори, който щеше да се съгласи да я приеме — както тя се надяваше, — защото можеше да му каже колко много знае за неговите престъпления световното братство на разузнавачите. Може би щяха да стигнат до някакво споразумение, според което той щеше да ограничи амбициите си до това да стане само част от евентуално ново правителство.