Том Кланси - Баланс на силите

Допускаше и друга вероятност — че генералът може пет пари да не дава за това кой какво знае или мисли за него. Независимо дали искаше да управлява една независима Кастилия, или цяла Испания, той разполагаше и със средствата, и с подходящата възможност да постигне и двете. Вече разполагаше и с членове на „фамилия“, които можеше не само да разпитва, но и да държи като заложници.

Трябваше да се има предвид и нещо друго. Много реална беше възможността Мария да налее масло в огъня на амбициите му, просто като поговори с него. Дори само намекът за заплаха, за предизвикателство, можеше да го накара да започне да се защитава, че дори да стане и по-агресивен. В края на краищата и той беше горд испански мъж.

Самолетът кацна и се отправи към края на летището — по ирония на съдбата спря недалеч от мястото, откъдето Мария беше тръгнала по-рано същия ден. Два големи камиона с брезентови чергила чакаха пристигането на самолета. По-нататък Мария видя струпани джипове, хеликоптери и войници. Откакто двете с Ейдийн бяха тръгнали оттук преди седем часа, цели участъци от летището „Барахас“ като че ли се бяха превърнали в изходна точка и за много други полети. От тактическа гледна точка това беше съвсем логично. Оттук можеше да се достигне до почти всяка точка на Испания за не повече от час.

Някъде дълбоко в стомаха си Мария имаше гадно предчувствие. Някаква интуиция, че това, което започва в страната, не може да бъде спряно. Поне не и без да бъде премахнат мозъкът на цялата мащабна операция. Ако нещата стояха така, въпросът, който трябваше да си зададе, беше дали генерал Амадори можеше да бъде спрян. И ако да, то как?

Разделиха заложниците на две групи, натовариха ги на камионите и те потеглиха към града. В каросериите имаше по двама души охрана, въоръжени с пистолети и полицейски палки. Движението по магистралата беше необичайно оредяло, макар че колкото повече навлизаха в Мадрид, толкова повече военни коли сновяха насам-натам, а самият център около основните правителствени сгради и центрове за комуникация направо гъмжеше от тях.

Минаха бавно по Кале де Байлен и Мария се наведе да погледне навън. Единият пазач й викна веднага да се облегне назад. Тя обаче вече беше видяла каквото й трябваше. Бяха пристигнали в Паласио Реал — кралският дворец.

Дворецът беше построен през 1762 година върху руините на мавърска крепост от девети век. При прогонването на маврите крепостта била разрушена, а на нейно място бил издигнат величествен дворец, изгорял до основи точно в навечерието на Рождество Христово през 1734 година. На негово място бил издигнат новият дворец. Повече от всяко друго място в Испания това тук — което според много испанци беше свещена територия — символизираше победата над нашествениците и раждането на съвременна Испания. Разположението на катедралата „Нуестра Сеньора де ла Алмудена“ точно на юг от двореца допълваше символичното сакрализиране на тази земя.

Генерал Амадори вече беше започнал да се установява, и то с вкус. Това не беше кралската резиденция. Негово величество живееше в Паласио де ла Сарсуела край Прадо — в северните покрайнини на града. Мария се зачуди дали кралят е там и какво ли мисли за това, което става. Може би монархът и семейството му бяха заключени в някоя зала на двореца — или пък нещо още по-лошо. Колко ли пъти и в колко ли страни беше изиграван същият този сценарий? Независимо от това дали кралете са били тирани, или конституционни монарси, независимо дали им бяха сваляни главите, или само короните, това беше най-старата пиеса в историята на цивилизацията.

Повръщаше и се от цялата тази работа. Щеше й се поне веднъж да види как пиесата завършва с нещо приятно.

Завиха покрай Плаца де ла Армерия. Вместо с обичайните опашки от подранили туристи, сега обширният двор беше изпълнен с войници. Някои си правеха ежедневните тренировъчни упражнения, други вече бяха поели съответните постове при почти трийсетте входа на двореца. Камионите спряха до широки врати под един тесен балкон, заложниците слязоха и ги вкараха в двореца. Тръгнаха по дълъг коридор и спряха точно зад голямото стълбище в средата на двореца пред една отворена врата.

„Ама разбира се“ — помисли си Мария. Бяха пред великолепната Зала на алебардите. Древните оръжия бяха свалени от стените и рафтовете и залата се беше превърнала в място за задържаните. До отсрещната стена стояха двайсетина мъже от охраната, а на паркета бяха насядали поне триста души. Имаше и жени и деца. След тази зала се намираше сърцето на кралския дворец: Тронната зала. От двете страни на огромната и врата стояха двама часови. Мария не се усъмни нито за миг, че генерал Амадори е разположил щабквартирата си точно в Тронната зала. Беше сигурна също така, че не само чистата суета го е довела точно тук. Никаква външна сила не можеше да стигне до генерала, без преди това да мине през заложниците — този плътен и много ефикасен щит от човешки тела.