Том Кланси - Баланс на силите

— Преди не повече от час — отвърна Худ.

— Този човек все повече ми заприличва на маниак по геноцида — каза тя.

— Не знам — отвърна Худ. — Но определено изглежда решен да завземе Испания.

— А ние сме решени да го спрем — каза президентът.

— Как? — попита Бъркоф. — Не можем да го направим по официален път. Пол, Мариус, имаме ли там хора под прикритие, на които можем да разчитаме?

— Ще трябва да попитам връзката ни в Мадрид — отговори Фокс. — В репертоара ни от доста време не е имало подобни изпълнения.

Бъркоф погледна Худ. Президентът направи същото. Худ мълчеше. Щом като Фокс вече не беше на фронтовата линия, той знаеше какво следва.

— Пол, ударният ви отряд за бързо реагиране е на път за Испания — каза президентът, — а Даръл Маккаски вече е там. Освен това работите с една агентка на Интерпол, която се е предала на войниците при нападението на корабостроителницата. Ами тя. Пол? Дали може да се разчита на нея?

— Тя се е предала, за да се опита да стигне до Амадори — призна Худ. — Не знаем обаче какво ще направи, ако въобще се добере до генерала. Дали ще използва разузнавателна тактика, или ще се опита да го обезвреди.

Худ направо се вбеси на себе си, че е използвал този евфемизъм. Тук говореха за убийство — същото, от което се бяха отвратили, когато то се случи на Марта Макол. И то точно поради същата причина: политика. Това наистина си беше мръсна, гнила работа. Прищя му се да е при семейството си, а не тук.

— Как се казва тази агентка? — попита президентът.

— Мария Корнеха, господин президент — отговори Худ. — Имаме досието й. Работи за Оперативния център няколко месеца, още като получихме първите задачи. Тя се учеше от нас, а и ние от нея.

— Как би действала тя, ако има подкрепата на отряд като този на силите за бързо реагиране? — попита президентът.

— Не мога да кажа със сигурност — призна чистосърдечно Худ. — Дори не съм сигурен, че това има някакво значение. Тя е обиграна и доста независима.

— Разберете, Пол — рече президентът. — Но го направете съвсем тихо. Искам това да си остане в Оперативния център чак докато всичко свърши.

— Разбирам — каза Худ. Говореше тихо и монотонно. Духът му беше на още по-ниско ниво. Никой дори не беше предложил да скочи в огъня с него.

Той не беше малко момченце. Винаги бе знаел, че може да дойде момент, в който да се наложи да организира такава черна акция — използването на отряда за бързо реагиране за елиминирането на врага. Сега обаче, когато този момент беше дошъл, му беше особено неприятно. Не му харесваше това, което трябваше да се направи, нито пък че Оперативният център трябваше да го направи сам. Ако успееха, един човек щеше да умре. Ако пък се проваляха, щеше да им тежи на съвестта до края на живота им. Нямаше чисто измъкване.

Керъл Ланинг сигурно си беше дала сметка за това. Двамата с Худ останаха на масата, когато президентът и останалите си тръгнаха. Всички до един пожелаха „лека нощ“ на Худ, но не му казаха нищо повече. А и какво можеха да кажат? „Успех“? „Разбий го“? „Пусни му един куршум и от мен“?

Керъл постави ръката си върху ръката на Худ и каза:

— Съжалявам. Хич не е приятно да те оставят сам.

— Или да те поставят пред свършен факт — каза Худ.

— Хм — отвръна тя. — Едва ли мислиш, че някой е знаел какво възнамерява президентът.

Худ поклати глава.

— А когато си тръгнат, ще забравят дори, че го е предложил. Както каза той самият, това е игра, която ще се играе от Оперативния център. — Той отново поклати глава. — Най-отвратителното е, че дори не става въпрос за отмъщение. Хората, които убиха Марта, също са мъртви.

— Знам — съгласи се Керъл. — Но никой не е казвал, че става въпрос за нещо справедливо.

— Права си, никой. — Искаше да стане, но беше твърде уморен и отвратен до дън душа, не можеше дори да помръдне.

— Ако мога да направя нещо за теб, неофициално обаче, просто ми кажи — рече тя, отново стисна ръката му и стана. — Пол, това е просто работа. Не можеш да си позволиш да гледаш на нещата по друг начин.

— Благодаря — каза той. — Но ако го направя, не разбирам с какво ще се различавам от Амадори.

Тя се усмихна.

— О, ще се различаваш. Ти въобще няма да се опиташ да убеждаваш себе си, че това, което правиш, е справедливо. То просто е необходимо.

Не че Худ виждаше особена разлика, но сега не беше моментът да се опитва да я намери. Защото, независимо дали му харесваше, или не, той наистина имаше работа за вършене. А освен това трябваше да помогне на отряда за бързо реагиране, Даръл Маккаски и Ейдийн Марли да си свършат своята работа.