Том Кланси - Баланс на силите

— Казвай ми Ейдийн.

— Радвам се да се запозная с теб, Ейдийн — каза Мария и погледна Луис. — Има ли още нещо, което не си ми казал, а трябва?

Луис поклати глава.

— Ти знаеш кодовете. Ако междувременно се появи нещо ново, ще ти се обадя по клетъчния.

Мария кимна, пак погледна Ейдийн и каза:

— Да тръгваме. — И закрачи към хеликоптера. Очевидно полагаше максимални усилия да не погледне към Маккаски.

Ейдийн метна раницата си на рамо и побърза да я последва.

— На добър час и на двете — каза Маккаски, когато минаваха покрай него.

Само Ейдийн се обърна, за да му благодари.

Хеликоптерът „Кавазаки“ заработи на по-бързи обороти. Макар че въобще нямаше да могат да се чуят сред рева на двигателя, на Ейдийн и стана неприятно от болезненото мълчание. Освен това изпитваше противоречиви чувства. Като колежка на Маккаски усещаше, че трябва да каже нещо от негово име. Като жена обаче знаеше, че също трябваше да подмине пожеланието му — и при тази мисъл започна да проклина всички мъже по принцип. Проклинаше баща си, че е бил алкохолик. Проклинаше пласьорите на наркотици, които съсипваха живота на младежите, разваляха семейства, оставяха вдовици и сираци в Мексико. Проклинаше мъжете, които се появяваха в живота й от време на време и които оставаха джентълмени за точно толкова време, колкото им беше необходимо да я вкарат в леглото си.

Качиха се на борда на хеликоптера и след минута вече бяха високо във въздуха. Седяха съвсем близо една до друга в малката кабина, а тишината продължаваше ли продължаваше, докато накрая Ейдийн не издържа.

— Разбрах, че известно време не си се занимавала с полицейска работа — почти викна тя. — Какво прави през това време?

— Бях менажер на един малък драматичен театър в Барселона — отвърна Мария Корнеха. — За забавление се захванах с делтапланеризъм. За още по-голямо забавление вземах роли в някои от пиесите. Винаги съм обичала актьорската професия — точно затова обичах да работя под прикритие. — В тона й имаше откровено лична нотка, а погледът й беше съвсем открит. Каквито и да бяха спомените, които я бяха споходили на площадката за излитане, сега те малко по малко отминаваха.

— Специалността ти ли е такава? — попита Ейдийн.

Мария кимна.

— Много прилича на работа в театър — затова я обичам. — Тя потупа брезентовата си чанта. — Дори кодовете са от пиеси. Луис използва цифри, които са свързани с номерата на действия, сцени, строфи и думи. Използва ги, когато работя извън града. Когато изпълнявам някаква задача в града, често оставя бележчици под разни камъни. Понякога дори ги изписва съвсем на открито под формата на графити. Веднъж ми остави съобщение на стената на една телефонна кабина.

Мария се усмихна и като че ли и последните остатъци от гнева й се стопиха. Ейдийн също се усмихна.

— Имала си ужасен ден — каза Мария. — Как се чувстваш сега?

— Все още съм като замаяна — отвърна Ейдийн. — Още не съм осъзнала всичко, което се случи.

— Знам как е — каза Мария. — Въпреки ясната си категоричност, смъртта винаги изглежда поне малко нереална. Добре ли познаваше Марта Макол?

— Не много — отговори Ейдийн. — Работих с нея само два месеца. Не беше от хората, които можеш да опознаеш лесно.

— Права си — съгласи се Мария. — Срещнахме се няколко пъти, докато живеех във Вашингтон. Много интелигентна, но и много прикрита.

— Такава беше — каза Ейдийн.

При споменаването на престоя си в Америка Мария като че ли отново се върна в лошото си настроение и усмивката и изчезна. Очите й под свъсените вежди потъмняха.

— Извинявай — каза тя.

— Няма нищо — отвърна Ейдийн.

Мария впери поглед право пред себе си.

— С Мак живяхме заедно известно време — продължи тя, сякаш Ейдийн въобще не беше казала нищо. — Беше най-преданият и любящ мъж, когото съм срещала. Можехме да останем заедно цял живот. Той обаче искаше да се откажа от работата си. Казваше, че била прекалено опасна.

Ейдийн се чувстваше неудобно. Испанките можеха да разказват съвсем открито живота си на някой непознат. Дамите от Бостън не го правеха.

Мария сведе поглед.

— Искаше да спра цигарите. Било вредно за здравето ми. Искаше да обичам джаз, а аз не обичам джаз. А също така и американски футбол. И италианска храна. Той обичаше нещата от живота си страстно, включително и мен. Не можеше обаче да споделя с мен всичко това така, както му се искаше, и в крайна сметка реши, че е по-добре да бъде сам, отколкото разочарован. — Тя погледна Ейдийн. — Разбираш ли?