Том Кланси - Баланс на силите

Шофьорът угаси фаровете на колата, спря на около триста метра от портата и четиримата мъже слязоха. Хуан извади от багажника един велосипед, метна раницата на рамо и смело забута велосипеда към портата. Другите трима сложиха заглушители на пистолетите си и го последваха на трийсетина метра. Хуан пъхтеше силно и стъпваше шумно, отчасти за да прикрие шума от стъпките на останалите, отчасти за да се увери, че в сградата ще го чуят.

Както беше очаквал, в двора имаше охрана. Трима мъже с пушки, очевидно не професионални бодигардове. Без съмнение ги бяха повикали да хвърлят по едно око на станцията заради евентуалните последици от пускането на записа. Хуан и другарите му вече предварително бяха решили, че ако на територията на радиостанцията има патрул, всичките му членове ще трябва да бъдат извадени от строя тихомълком и наведнъж.

Хуан положи максимални усилия да се успокои. Не можеше да позволи хората от охраната да го видят как трепери. Тази операция беше негова и той не искаше другите членове на „фамилията“ да си помислят, че е нервен.

Пред портала Хуан спря и каза високо:

— Мамка му!

Единият от пазачите се запъти към него с бърза крачка, другите двама останаха отзад да го прикриват.

— Какво искаш? — попита пазачът. Беше висок хилав мъж с къдрави кичури оредяваща кестенява коса.

Хуан го изгледа, сякаш беше напълно стъписан.

— Искам да знам къде съм, по дяволите!

— А къде, по дяволите, искаш да стигнеш? — попита пазачът.

— Търся почивната станция „Иглесиас“.

Пазачът се усмихна самодоволно и със съжаление.

— Страхувам се, че те чака още доста път. Ако трябва да бъда съвсем точен — назад и на изток.

— Как така бе, човек?

Пазачът посочи с палец вдясно от себе си.

— Почивната станция, дето я търсиш, е на съседния хълм, онзи с…

Хуан чу зад гърба си глухите изстрели на пистолетите. Мъжете от охраната се свлякоха безмълвно с по една цъфнала червена дупка на челото.

Още преди другите членове на „фамилията“ да дойдат, Хуан остави колелото на земята, свали си раницата и се хвана на работа.

Най-лесният начин да се влезе беше да се представиш по вътрешния телефон и да изчакаш отварянето на автоматичната врата. Но това не беше нито подходящият, нито единственият начин. Хуан извади от раницата си щанга и свали ризата си. Тениската му беше подгизнала от пот и хладният въздух го сряза като с нож. Хуан се покачи до средата на оградата вляво от портала.

Пъхна щангата в единия ръкав на ризата и я метна над оградата, без да пуска другия ръкав. Ризата се преметна през бодливата тел. Той пъхна пръсти през мрежата, хвана ръкава, издърпа го и го върза стегнато за другия. После взе ризата на Фердинанд — нощния пазач — и повтори същата процедура. Бодливата тел се прилепи до оградата и четиримата бързо се прехвърлиха през нея. Скочиха тихо в двора и тръгнаха към металната врата на сградата.

Хуан и другарите му не искаха да убиват повече хора. След онова, което се беше случило на сеньор Рамирес обаче, нямаше да се замислят нито миг, преди да направят каквото трябва.

Знаеха, че вратата ще е заключена, и планът им беше съобразен с това. Хуан като най-висок от четиримата, напъха щангата си в горния ляв ъгъл между вратата и касата. Мартин се наведе съвсем ниско и нагласи своята в долната лява част. Третият — Санчо — вкара своята щанга при бравата. Фердинанд извади пистолета от джоба си и отстъпи назад, готов да стреля, ако някой ги нападне.

Хуан преброи до три и напънаха здраво. Вратата се отвори, разхвърчаха се трески и всички се втурнаха вътре.

Вътре имаше всичко на всичко трима души. Един мъж в звукоизолирана кабина и други двама — мъж и жена — зад контролния пулт. Както беше по план, Мартин хукна да търси разпределителното табло. Откри го за нула време и спря тока. Цялата станция замря още преди водещият да е успял да обясни какво става. Под отблясъците от две аварийни лампи на тавана Хуан и Санчо се втурнаха към звукооператорите и ги събориха с удари на пода. Жената започна да стене, а мъжът — да крещи. Фердинанд остана при тях, а Хуан влезе в кабината на водещия и попита:

— Кой ви даде касетата?

Слабият млад мъж, брадат и изпълнен с негодувание, се дръпна назад на стола на колелца.

— Ще те попитам само още веднъж — каза Хуан и вдигна щангата. — Кой ви даде касетата?

— Не знам — отвърна водещият. Гласът му беше изтънял. — Не го познавам.

Хуан стовари щангата под лявото му рамо. Мъжът се хвана за ръката, устата му увисна отворена и от нея излезе само въздух, също като от зейнала пещ. В очите му се появиха сълзи.