Том Кланси - Баланс на силите

— Кой ви даде касетата? — потрети Хуан.

Мъжът се опита да си затвори устата. Тя обаче май нямаше никакво намерение да му се подчини. Столът му се блъсна в стената и спря.

Хуан продължи да настъпва към него. Вторачи се в пръстите на дясната му ръка, хванали ударената лява. И стовари щангата още веднъж.

Желязото смаза кокалчета на водещия. Чу се пропукване, точно като от счупването на изсъхнали пилешки кости.

— Адолфо! — чу се вик от широко отворената уста.

— Кой? — попита отново Хуан.

— Адолфо Алказар! Рибарят! — Мъжът даде на Хуан и адреса и Хуан дори му благодари. След това замахна още веднъж с щангата и му счупи челюстта. Кимна на Мартин и Санчо и те направиха същото с другите двама.

След пет минути четиримата отново бяха в колата и се движеха по същия път, но по посока на Сан Себастиан.

Когато Худ се обади вкъщи, не вдигна никой. Телефонният секретар се включи след четвъртото иззвъняване; съобщението беше направено от Харли предишния ден.

„Здравейте. Това е телефонният секретар на семейство Худ. В момента не сме вкъщи. Няма да ви кажем обаче да оставите съобщение, защото ако не сте го разбрали досега, нямаме желание да разговаряме с вас.“

Худ въздъхна. Беше помолил децата да не оставят подобни „остроумни“ съобщения. Може би трябваше да им покаже, че говори сериозно по този въпрос. Шарън винаги твърдеше, че не е достатъчно строг с тях.

— Здравейте, приятелчета, аз съм — каза той в слушалката. Жизнерадостният му глас беше принуден, постигнат с видимо усилие. — Страхувам се, че ще поостана в кабинета още доста дълго. Надявам се, че всички сте прекарали добре първия ден от пролетната ваканция, че сте отишли на кино, на пазар или въобще някъде да се забавлявате. Шари, много те моля, позвъни ми като се приберете. Благодаря. Обичам ви всички. Чао.

Затвори. Усети пристъп на отчаяние. Страшно му беше необходимо да поговори с Шарън. Ненавиждаше бариерата помежду им и искаше да направи нещата много подобри. Или поне да се сдобрят, докато дойде моментът, в който ще седнат, ще си поговорят и нещата ще се оправят. Опита да й позвъни по клетъчния телефон, но отново попадна на телефонен секретар. Реши да не оставя съобщение и там.

Почти веднага щом затвори, линията за личните му разговори иззвъня. Беше Шарън. Той се усмихна. Почувства се така, сякаш са свалили от плещите му огромно бреме.

— Здрасти — каза той. Този път гласът му си беше искрено жизнерадостен, непринуден. Около нея се чуваше шум и говор. — На пазар ли сте тръгнали?

— Не, Пол — отвърна тя. — На летището сме.

Худ, който се беше отпуснал изморено в коженото си кресло, се изправи. Известно време не каза нищо — това беше добра стратегия, която беше научил по време на политическата си кариера.

— Реших да заведа децата в Кънектикът — продължи Шарън. — Ти и без това няма да можеш да ги виждаш много през идната седмица, а и родителите ми ме молят да отида от доста време.

— Ясно — каза той. — Колко време смятате да останете там? — Гласът му беше спокоен, но не и умът му. Беше вперил поглед в поставената в рамка семейна фотография върху бюрото си. Снимката беше отпреди три години, но усмивките на четирите лица сякаш принадлежаха към цял един друг живот.

— Честно да ти кажа, не знам — отговори тя.

Точно тогава влязоха Рон Плъмър и Боб Хърбърт. Худ вдигна единия си пръст. Хърбърт видя, че шефът говори по личната си линия, кимна и двамата мъже се обърнаха и излязоха в чакалнята. Худ ги виждаше през остъклената стена. След малко към тях се присъедини и Ан Ферис.

— Предполагам, че зависи от… — каза Шарън, но не довърши.

— От какво? — попита Худ. — От мен ли? От това дали искам да сте тук? Знаеш моя отговор на този въпрос.

— Знам го — съгласи се Шарън, — макар че не разбирам защо продължаваш да го твърдиш. Та ти никога не си си вкъщи. Тръгваме на някаква почивка и ти ни напускаш още на втория ден.

— Това се случи само веднъж.

— Но само защото така и не се опитахме да отидем заедно някъде втори път — рече Шарън. — Исках да кажа, че дали ще се върна във Вашингтон зависи от това дали искам да виждам как децата се разочароват всеки божи ден, или пък предпочитам да сложа край на всичко това веднъж завинаги.

— Но това го искаш ти — каза Худ. Повиши тон, но веднага се овладя. — Питала ли си ги те какво искат? Това има ли въобще някакво значение за теб?

— Разбира се, че има — каза тя. — Искат си таткото. Както и аз. Но ако не можем да бъдем с него, по-добре да решим този въпрос сега, вместо да продължаваме да го влачим.