Том Кланси - Баланс на силите

Двамата сержанти отдадоха чест и излязоха. Амадори бавно тръгна след тях. Генерал-майорът го последва.

Всички го проследиха с погледи. Всички се страхуваха от него, независимо дали вярваха в това, което беше казал, или не. Всички очевидно си даваха сметка, че току-що са станали свидетели на убийство. И че са видели как един армейски генерал прави първите безскрупулни крачки към издигането си във военен диктатор.

Мария Корнеха вече ги чакаше на тревата край една от пистите. Ейдийн, Луис Гарсия де ла Вега и Даръл Маккаски пристигнаха с кола на Интерпол без опознавателни знаци. Хеликоптерът бе готов за излитане.

Въздушният трафик беше изключително слаб. В сутрешното си обръщение към нацията министър-председателят щеше да обяви, че полетите от и до Мадрид ще бъдат намалени с шейсет и пет процента, за да може да се гарантира безопасността на самолетите. Чуждестранните правителства обаче бяха информирани за този план малко след полунощ и вече имаше множество полети, които или биваха отменяни, или пренасочвани през други транзитни точки.

Ейдийн се беше върнала в хотелската си стая, за да си вземе дрехи и някои други неща — включително фотоапарата и записващия уокмен, които можеха да се използват за разузнавателна цел. След това отиде заедно с Луис до щабквартирата на Интерпол, а Маккаски остана да разговаря по телефона с Пол Худ. Луис й разказа накратко за нрава на хората в северната част на страната и й даде някои съвсем пресни сведения от разузнаването. После се върнаха в хотела, взеха Маккаски — който беше получил разрешение от Худ Ейдийн да участва в акцията — и тръгнаха за летището.

Ейдийн не знаеше какво може да очаква от Мария. Бяха разговаряли за нея съвсем малко — само няколко реплики в хотелската стая — и тя не знаеше дали ще бъде приета радушно, или понеже е американка — при това жена, — ще бъде третирана по по-различен начин.

Мария седеше странично на бегача си с десет скорости и пушеше. Когато ги видя, хвърли фаса, стана и бавно, с неподправена грация тръгна към тях. Беше към един и шейсет, но изглеждаше по-висока заради начина, по който беше вирнала брадичка. Лицето й бе скулесто, дългата й, разрошена от вятъра кестенява коса покриваше врата й. Горните две копчета на дънковата й риза бяха разкопчани и се виждаше зеленият й вълнен пуловер. Крачолите на прилепналите й дънки бяха вкарани в износени каубойски ботуши. Сините й очи минаха покрай Луис и Ейдийн и се спряха върху Маккаски.

— Добър вечер — каза тя с дрезгав глас. Ейдийн не разбра дали това трябваше да бъде поздрав, или пък пренебрежителен жест. Очевидно Маккаски си задаваше същия въпрос, защото стоеше до колата като истукан. Луис го беше предупредил да не идва, но Маккаски беше отвърнал, че в задълженията му влиза да изпрати Ейдийн.

Погледът на Мария не потрепна, нито пък изгуби остротата си.

— Мария, това е Ейдийн Марли — каза Луис. — Тя работи за Оперативния център и е присъствала на убийството.

Дълбоките очи на Мария се прехвърлиха върху Ейдийн, но само за момент. Тя мина покрай нея и спря пред Даръл.

— Мария, Ейдийн ще дойде с теб до Сан Себастиан — каза Луис.

Тя кимна, обаче не свали погледа си от Маккаски. Лицата им бяха само на сантиметри едно от друго.

— Здравей, Мария — каза Маккаски.

Мария дишаше съвсем бавно. Плътните й гъсти вежди оформяха дръзка, категорична линия, която напомняше за крепостна стена. Бледите й, чувствено извити устни оформяха следващата.

— Молех се да не те видя никога вече — каза тя. Гласът и беше плътен и дълбок.

Лицето на Маккаски се стегна.

— Значи не си се молила достатъчно.

— Може и да си прав. Бях много заета. Плачех.

На това Маккаски не реагира.

Очите на Мария заблуждаха някъде над него. Като се изключеше това, в чертите й не настъпи никаква промяна. На Ейдийн й се струваше, че тази жена търси нещо. Мъжа, когото беше обичала навремето, спомени, които да омекотят омразата? Или може би нещо друго, съвсем различно? Нещо, което да подхрани гнева й отново? Вида на ръцете, гърдите, бедрата и пръстите, които беше държала и милвала?

Мария се обърна, отиде при колелото си и извади веригата за заключване от кошницата зад седалката.

— Да ми го пазиш, Луис — каза тя, като посочи колелото. След това се приближи до Ейдийн и протегна ръка. — Извинете за грубостта ми, госпожице Марли. Аз съм Мария Корнеха.

Ейдийн пое ръката й.