Том Кланси - Буферна зона

Фрайдей не го оспорваше. Живите хора трябваше да попиват всичко около себе си. Те консумираха жизнен опит и събития и превръщаха това гориво в нещо различно. В нещо, което носеше техните отпечатъци. Ако не правеше това, човек живееше, но не беше жив.

Към седналите край масата поклонници се приближи един мюсюлманин. Мъжът им предложи евтин подслон в къщата си, ако желаят да останат през нощта. Често поклонниците нямаха нито време, нито пари да отседнат в странноприемница. Мъжете учтиво му отказаха, като заявиха, че ще се опитат да хванат следващия автобус и ще почиват, когато стигнат в светилището. Мюсюлманинът каза, че ако изпуснат този или някой от по-късните автобуси, зет му ще ги закара в светилището на следващия ден. Даде им картичка с адреса си. Те му благодариха за предложението. Мъжът се поклони и се извини. Държанието му беше много любезно. Мюсюлманите и индусите обикновено контактуваха помежду си сърдечно и доброжелателно. Онези, които подстрекаваха войните, бяха генералите и политиците.

На масата зад Фрайдей седнаха други двама мъже за по чаша чай. От разговора им разбра, че са се запътили към близката тухларна фабрика, където работят нощна смяна. От лявата страна на Фрайдей се бяха изправили трима войници в зеленикавите униформи на кашмирската полиция и оглеждаха тълпата. За разлика от Близкия изток, в Кашмир пазарите не бяха обичайна сцена на терористични атаки. Причината беше, че на такива места мюсюлманите често се смесваха с индусите. Затова терористите се целеха в типични за индуските врагове места — домовете на местните висши служители, бизнес сгради, полицейски станции, финансови институции, военни бази. Дори милитаристичните, агресивни групировки като партизаните муджахидини на „Хизбула“ не нападаха цивилните места, особено в натоварените часове на деня. Не искаха да настроят хората срещу себе си. Те водеха войната си с индуските предводители и онези, които ги подкрепяха.

Двамата поклонници бързо допиха чая си. Автобусът им тъкмо спираше на около триста ярда вдясно. Шофьорът шумно паркира край малката спирка в далечния западен край на пазара. Боядисаното в зелено превозно средство беше доста раздрънкано. На покрива му имаше железни скари за багаж. Униформеният шофьор излезе навън, за да помогне на слизащите пътници, а служителят в будката на спирката извади малка стълба. Започна да разтоварва багажа на пристигащите, а в това време зад него се оформи голяма опашка от чакащи да се качат. Всички се държаха учтиво и никой не се блъскаше. Когато приключиха със слизащите, двамата служители влязоха в дървената будка.

Двамата поклонници на масата на Фрайдей вече бяха прибрали четивата си и вдигнаха големите си издути чанти. С усилие нарамиха багажа и си проправиха път през тълпата на улицата. Докато наблюдаваше отдалечаващите им се гърбове, Фрайдей се запита какво ли е наказанието за кражба. Претъпканият пазар беше райско място за всеки джебчия. Особено ако можеше да се качи на автобуса и да напусне околността достатъчно бързо.

Фрайдей продължи да отпива от чая си, докато отхапваше парченцата агнешко от дървените шишчета. Към автобуса се стичаха и други поклонници. Някои носеха бели или черни роби, други бяха облечени в европейски дрехи. На мъжете и жените, които не носеха традиционните роби, беше позволено да се молят в светилището, но нямаше да бъдат допуснати в самата пещера. Някои хора дърпаха след себе си малки деца. Фрайдей се зачуди дали жадното изражение, изписано на лицата им, се дължи на нетърпението да се качат на автобуса, или беше физическа проява на обзелата ги религиозна треска. Може би по малко от двете.

Единият от полицаите тръгна към спирката, за да се увери, че няма да възникнат проблеми при качването на пътниците. Пътят му минаваше покрай полицейския участък, който му се падаше от лявата страна. Участъкът се помещаваше в двуетажна дървена сграда с бели стени и зелени стрехи. Двата прозореца на предната фасада бяха преградени с решетки. Непосредствено зад полицейския участък се намираше древен индуски храм. Фрайдей се запита дали местното правителство не е построило участъка точно до храма в отчаян опит да защити вековната постройка от терористи. Фрайдей беше посещавал храма веднъж. На местния език се наричаше двибхеда — двуделен храм за преклонение, в който се почитаха двама богове — Шива Разрушителя и Вишну Пазителя. Срещу главния храм се извисяваше пететажна Раджа гопурам или Кралска кула. От двете страни имаше допълнителни входове, над които се издигаха по-малки кули. Белите тухлени постройки бяха облицовани със зелени и златисти плочи и изразяваха почитание към двамата различни богове. Стените бяха декорирани с балдахини, статуи на ревящи лъвове, човекоподобни пазители на портите, които сякаш танцуваха, и други фигури. Фрайдей нямаше особени познания по иконопис. Но пък си спомняше, че вътрешността на храма е проектирана така, че да символизира богиня, която си почива. Първото помещение беше косата; следваха лицето, коремът, коляното, кракът и стъпалото. Цялото тяло беше изключително важно за индусите, не само душата и сърцето. Всяка част от човешкото същество беше непълна без останалите части. А един непълен човек не би могъл да демонстрира пълното съвършенство, изисквано от вярата.