Том Кланси - Буферна зона

Преживяванията на Огъст не бяха успели да сломят духа му. Напротив. Той се чувстваше окрилен от куража на американските военнопленници. Завърна се в САЩ, посъбра сили и отново замина за Виетнам, за да организира шпионска мрежа за издирване на други американски пленници. След оттеглянето на американската войска Огъст остана под прикритие още година. Когато възможностите за откриване на изчезнали американци се изчерпаха, Огъст бе прехвърлен на Филипините. Там прекара три години, като обучаваше пилоти, подкрепяйки президента Фердинанд Маркос в борбата с мороанските отцепници. След това Огъст започна работа в НАСА като организатор по сигурността на шпионските сателитни мисии. Но задълженията му не включваха летене, а всекидневният контакт с мъже и жени, на които предстоеше истинско пътуване в открития космос, го огорчаваше. Не след дълго Огъст се премести в частта за специални операции към въздушните сили и прекара там десет години, преди да се присъедини към Ударния отряд.

В годините след Виетнам пътеките на Роджърс и Огъст рядко се пресичаха. Но всеки път, когато говореха по телефона или се срещаха, двамата се чувстваха не по-малко близки от преди. Когато Роджърс пое работата в Оперативния център, той помоли Огъст да се присъедини към екипа като ръководител на Ударния отряд. Огъст му отказа, и то на два пъти. Не искаше да прекарва по-голямата част от времето си в Базата, обучавайки млади специалисти. Поста получи подполковник Чарли Скуайърс. След като Скуайърс беше убит при акция в Русия, Роджърс отново се обърна към стария си приятел. Бяха изминали две години от първото му предложение. Но сега нещата стояха различно. Екипът беше разтърсен от загубата и момчетата се нуждаеха от командир, който да ги върне във форма възможно най-бързо. Този път Огъст не можа да откаже. Касаеше се не само за приятелство. Този път залогът включваше проблеми на националната сигурност.

НЦРКС се беше превърнал в жизненоважна сила при разрешаването на кризисни ситуации и Оперативният център отчаяно се нуждаеше от Ударния отряд.

Полковникът хвърли поглед към задната част на самолета. Огледа групата войници, които мълчаливо изчакваха бавното, оглушително издигане на транспортната машина. Отрядът за бързо реагиране беше надминал очакванията на Огъст. Индивидуално всеки от екипа притежаваше необикновени способности. Преди да се присъедини към Ударния отряд, сержант Чик Грей се беше специализирал в две неща. Едното включваше парашутни скокове от изключителни височини и отваряне на парашута възможно най-близо до земята. Предишният му командир го беше препоръчал за настоящия му пост с думите: „Този мъж може да лети.“ Грей притежаваше способността да отваря парашута си по-ниско от всеки друг и да се приземява с най-голяма точност. Самият той отдаваше това свое качество на рядката си чувствителност към въздушните течения. Грей вярваше, че това му помага и за второто му изключително умение — точната стрелба. Сержантът не само улучваше онзи, когото е набелязал, но и се беше научил да не мигва зад мерника толкова дълго, колкото е необходимо. Беше развил тази способност, осъзнавайки, че понякога е нужно само едно мигване, за да изпуснеш секундата, в която целта е в най-добра позиция.

Огъст чувстваше Грей като сродна душа, защото във въздуха сержантът сякаш беше у дома си също като него. Но Огъст беше близък и с останалите от екипа си. Редници Дейвид Джордж, Джейсън Скот, Терънс Нюмайър, Уолтър Пъпшоу, Мат Бъд и Сондра Девон. Военният лекар Уилям Мюзикънт, ефрейтор Пат Прементин и лейтенант Орджуела. Те бяха повече от специалисти. Те бяха екип. И притежаваха повече кураж и повече сърцатост от всеки друг отряд, с който Огъст беше работил някога.

Наскоро повишеният ефрейтор Иши Хонда беше друго съкровище. Син на хавайка и японец, Хонда вършеше чудеса с електрониката и беше експертът по комуникации в отряда. Никога не се отдалечаваше от сателитния телефон, който полковник Огъст и Роджърс използваха за връзка с Оперативния център. Раницата, в която пренасяха устройството, беше изработена от специалния противокуршумен плат „Кевлар“, за да не пострада в битка. Заради силния шум в кабината на самолета Хонда държеше сателитния телефон в скута си. Не искаше да изпусне някое обаждане. В полева обстановка Хонда носеше яка от велкро и собственоръчно изработени слушалки. Включваше ги директно в раницата. Мекото пиукане на телефона автоматично се изключваше, а яката вибрираше при всяко входящо обаждане. Докато ударният отряд беше на наблюдателна мисия, нито звук не издаваше неговото местонахождение. В допълнение на това яката беше свързана с миниатюрен усилващ микрофон, който позволяваше на Хонда да комуникира почти невербално. Той шепнеше, а гласът му се трансферираше съвсем ясно до човека от другата страна на линията.