Том Кланси - Буферна зона

Колкото и да бързаха, поклонниците отделяха по няколко мига, за да се обърнат към храма и да сведат глави. Независимо от важността на индивидуалните им цели, индийците осъзнаваха, че съществува нещо много по-велико от самите тях. От храма излизаха и други поклонници, които също бързаха към автобуса. Още индуси — местни жители и туристи, влизаха и излизаха през извития портал.

На една пресечка от храма се намираше киносалон, който се помещаваше в старомодна палатка. Индия произвеждаше повече игрални филми от всяка друга нация. Фрайдей беше гледал няколко на видео, включително и „Достоен да бъде крал“ и „Алени цветя“. Фрайдей вярваше, че мечтите на един народ, а оттам и слабостите му, се криеха в историите, темите и героите на неговите най-популярни филми. На индийците особено много допадаха тричасовите съвременни игрални мюзикъли. В тези продукции участваха привлекателни главни актьори, които нямаха имена. Наричаха ги просто „Героят“ и „Героинята“. Те олицетворяваха всеки мъж и всяка жена в епическите драми, с които се сблъскваха, но музиката не напускаше сърцата им. Ето по този начин индийците гледаха на самите себе си. Реалността представляваше обезпокоително неудобство и те се стараеха да я избягват. Подобно на често жестоката кастова система. Фрайдей имаше теория за това. Винаги беше вярвал, че кастите са въплъщение на индийската вяра. В едно общество, както при всеки индивидуален човек, имаше глава, крака и всички други части между тях. Всяка една от тях беше жизнено необходима, за да се получи завършеност.

Фрайдей отново огледа пазара. Движението продължаваше с нестихваща сила. Тълпите бяха дори по-гъсти от преди — все повече хора се отбиваха край сергиите малко преди вечеря или на път от работа към къщи. Край щандовете се разминаваха разни купувачи — някои пеша, други на велосипеди. Стоките продължаваха да прииждат в кошници, ръчни колички и понякога с камиони. Пазарът обикновено работеше до след залез слънце. В Шринагар и околностите работниците трябваше да стават рано. Трябваше да са във фабриките, в магазините или на полето не по-късно от седем сутринта.

Фрайдей довърши вечерята си и отправи поглед към автобуса. Шофьорът се беше върнал и помагаше на хората да се качат. Служителят на спирката отново се беше покачил на стълбата и товареше багажа на покрива. Фрайдей намираше за странно как сред уж очевидния хаос цари някакъв вътрешен ред. Всяка отделна система функционираше идеално — от сергиите до купувачите, от полицаите до автобуса. Дори и предполагаемо враждебните религиозни фракции се спогаждаха чудесно.

Отново започна да ръми. Фрайдей реши да се разходи до автобусната спирка. Конструкцията изглеждаше нова и той беше любопитен да я разгледа. Докато вървеше след група позакъснели поклонници, Фрайдей видя, че шофьорът вече къса билетите на пътниците.

Имаше нещо различно.

Шофьорът. Не беше предишният як и набит мъж, а доста строен. Може би беше нов шофьор. Нищо чудно — всички носеха еднакви униформи. После забеляза и нещо друго. Служителят, който товареше багажа на покрива, подреждаше чантите твърде внимателно. Фрайдей не бе успял да го разгледа добре. Не можеше да каже дали е същият човек.

Автобусът все още се намираше на двеста ярда от него. Американецът ускори крачка.

Изведнъж светът от лявата страна на Фрайдей изчезна, погълнат от светкавица ярка бяла светлина, адска бяла горещина и оглушителен бял шум.

Пол Худ беше сам в офиса си. Майк Роджърс и Ударният отряд бяха поели към мисията, а други неотложни задачи нямаше. Вратата на кабинета му беше затворена, а на екрана на компютъра му беше отворен файл с име „Работен ОЦИС“. Думата „работен“ в заглавието означаваше, че това не е оригиналният документ, а само копие. ОЦИС представляваше таблица на вътрешната структура на Оперативния център. Под всеки раздел имаше списък на отделите и съответния персонал. Към всяко име беше прикрепен допълнителен файл. Той съдържаше данни, вписвани ежедневно от всеки служител, и съдържаше индивидуално извършените от всеки задачи. Достъп до тези файлове имаха само Худ, Роджърс и Хърбърт. Поддържаха тази система, защото им позволяваше да проследяват и засичат дейностите на персонала с телефонните разпечатки, списъците с имейли и други документи. Това беше първото ниво на сигурност срещу членове на екипа, които евентуално съдействаха на друга агенция или дори на друго правителство. Компютърът автоматично засичаше всяка дейност, която не съответстваше на спуснатите заповеди и нареждания.