Том Кланси - Буферна зона

Успя да свие колене. Цялото тяло го болеше, но слухът му се възвръщаше. Или поне звънтенето отслабваше — така или иначе не чуваше нищо друго. Погледна наляво. За момент изпита усещане, че се намира в облак, който е обгърнат от друг облак. После белият прах започна да се слята. Сега вече виждаше онова, в което се беше взирал преди минута, онова, което не му приличаше на нищо.

Виждаше развалина. На мястото на храма и полицейския участък сега имаше огромна купчина камъни и полусрутени стени. През мъглата от прах прозираше небето.

Звънтенето продължаваше да заглъхва. Фрайдей чу стенания. Той облегна длан на коляното си и започна да се изправя. Гърбът го болеше, а цялото му тяло трепереше. После главата му сякаш олекна, а пред очите му притъмня. Той отново падна на колене. Погледна напред и видя автобуса. Видя и хора, които се стичаха към него.

Изведнъж площта около автобуса стана червеножълта. Времето сякаш забави своя ход, когато цветовете избухнаха във всички посоки. Последва още един силен гръм, който бързо прерасна в оглушителен грохот. Автобусът сякаш подскочи, а наоколо се разлетяха парчета от него. Приличаше на настъпен балон — двата му края се издуха, а после се спукаха. Някои отломки се плъзнаха по земята със скоростта на паникьосани гризачи. По-големите парчета от седалките и гумите се разпиляха надалеч. Хората, които се намираха най-близо до автобуса, бяха погълнати от огъня. Ударната вълна помете по-отдалечените и ги запрати наляво и надясно като останките от автобуса.

Той продължи да гледа, неподвижен, докато черносивият облак се приближаваше. Тъмните му дълбини бяха обагрени от кръв и проблясващи като светкавици пламъци.

Фрайдей махна длани от ушите си. Бавно се надигна. Погледна надолу, за да провери дали крайниците му не са засегнати. Знаеше, че човешкото тяло притежава способността да изключва болката в случаи на изключително тежки травми. Дясната ръка го болеше от падането на асфалта. Очите му бяха пълни с прах и той трябваше непрекъснато да примигва, за да ги прочисти. Беше покрит с плътен слой пепел от взривения храм, но очевидно не беше ранен.

Взривът беше запратил високо в небето книги и документи от кабинетите в сградата. Сега хартиеният дъжд се сипеше надолу. От някои книги бяха останали парченца, други бяха напълно овъглени. Имаше части от страници, които явно бяха от молитвеници. Може би бяха част от санскритския текст, който поклонникът беше изучавал само няколко минути по-рано.

Сивият облак стигна до Фрайдей и го погълна. Със себе си носеше и отчетливия, отровен мирис на изгоряла гума. Изпод него се усещаше по-сладникава, не толкова задушлива миризма. Вонята на овъглена човешка плът, на обгорели кости. Фрайдей извади носна кърпа от джоба си и я притисна към лицето си. После се обърна и започна да се отдалечава от вонящия облак. Пазарът зад него беше замръзнал. Хората лежаха на земята — не знаеха какво още би могло да избухне. Криеха се под сергиите, зад ръчни колички и каруци. Слухът на Фрайдей се възвръщаше и до ушите му долитаха ридания, молитви и стенания.

Фрайдей отново се извърна към останките на храма и полицейския участък. Слабият дъжд помагаше на облака дим да се разсее и гасеше започващите пожари. Замайването му отмина и той тръгна към мястото на разрушенията. Едва сега забеляза, че двамата полицаи, които стояха отвън, са мъртви. Униформите им бяха подгизнали с кръв, гърдите им бяха разкъсани от множество шрапнели. Този атентат беше целил унищожение, не просто сплашване.

Имаше нещо странно. Освен над автобуса, в небето се издигаха още две следи от взрив — типичните ветрилообразни пръски от дребни отломки, които извираха от епицентъра на всяка експлозия. Едната тръгваше от предната част на полицейския участък, а другата — от вътрешността на храма. Фрайдей не можеше да си обясни защо е имало две отделни експлозии. Достатъчно необичайно беше, че бяха бомбардирани две религиозни мишени — храмът и пълният с поклонници автобус. Защо беше атакуван и полицейският участък?

Гъстата тишина беше раздрана от писъка на сирени — патрулиращите полицаи започваха да пристигат. Други служители тичаха към разрушените сгради. Хората започваха да се надигат и да се отдалечават от пазара. Не искаха да остават и минута по-дълго; можеше да има още експлозии. Едва неколцина тръгнаха към разрушенията, за да помогнат на евентуалните оцелели.

Рон Фрайдей не беше такъв човек.

Той се запъти към странноприемницата, в която беше отседнал. Възнамеряваше да се свърже с контактите си в Индия и Вашингтон. Да разбере дали имат някакви сведения за онова, което току-що се беше случило.