Том Кланси - Буферна зона

Но в момента Худ не търсеше къртици сред служителите си. Търсеше жертвени агнета. Ако сенатор Фокс и конгресният Комитет по разузнаването и контрола пожелаеха съкращения, той трябваше да е готов да ги направи. Въпросът беше къде да отреже?

Худ кликна с мишката върху разузнавателния отдел на Боб Хърбърт. Разгледа внимателно имената. Дали на Хърбърт не му стигаше само дневна служба за наблюдение на електронната комуникация в Европа? Не беше много вероятно. Шпионите нямаха работно време. А една свръзка с ЦРУ и ФБР вместо отделни за всяка агенция? Може би щеше да проработи. Трябваше да пита Хърбърт коя от двете свръзки предпочита. Худ премести курсора към техническото подразделение. А Мат Стол? Щеше ли да оцелее без служител по сателитния интерфейс или без мениджър по компютърен ъпгрейд? Мат можеше да преразпределя необходимата работа, когато се наложеше да подслушват чуждестранни комуникационни сателити или да подменят хардуера или софтуера на някой компютър. Щеше да предизвика известни неудобства, но нямаше да е фатално. Той кликна два пъти върху мениджъра по ъпгрейда и позицията изчезна.

Худ премина към следващия отдел, а сърцето му ускори ритъма си. Пресцентърът. Нима Оперативният център наистина се нуждаеше от човек, който да пише съобщения за медиите и да организира пресконференции? Ако сенатор Фокс се страхуваше, че Националният център за разрешаване на кризисни ситуации е станал твърде видим, то прессекретарят и единственият й асистент щяха да са първите освободени.

Худ втренчено гледаше в монитора. Нямаше значение какво мисли сенатор Фокс. Важното беше какво мисли самият той.

Худ не виждаше списък със служители. Вместо това виждаше лицето на Ан Ферис. След години на флиртуване двамата най-после бяха прекарали една нощ заедно. Това беше едновременно най-прекрасното и най-опустошително преживяване в живота на Худ. Чудесно, защото двамата с Ан наистина държаха един на друг. Опустошително, защото Худ трябваше да признае пред себе си за тази връзка. Чувството, което изпитваше, беше по-силно и от онова при срещата с бившата му любовница Нанси Джо Босуърт в Германия. Но все още беше женен за Шарън. Трябваше да мисли за доброто на децата си, а също и за своето положение. Трябваше да внимава и за чувствата на Шарън, ако тя евентуално откриеше истината. Въпреки че обичаше близостта на Ан, Худ осъзнаваше, че моментът не е подходящ за нова връзка.

А какво мислеше Ан? След неприятния си развод самата Ан не беше особено уверена в себе си. Държеше се на ниво при срещи с пресата и беше чудесна самотна майка. Но по време на един от семинарите за служители, наречен „Кариера срещу отглеждане на деца“, психоложката Лиз Гордън окачестви подобно поведение като „резултат на реакционни качества“. Ан отговаряше на външните стимули с овладени, естествени инстинкти. Но вътре в душата й, където беше позволила на Пол да надникне, се криеше едно уплашено, малко момиченце. Ако Худ я освободеше от работа, тя щеше да си помисли, че го прави, за да я отдалечи от себе си. Ако запазеше позицията й, тя щеше да си помисли, че я фаворизира и закриля.

И в личен, и в професионален план нямаше да спечели нищичко. А Худ дори не бе обмислил как ще реагират останалите служители на Оперативния център. Не се и съмняваше, че всички знаят за отношенията му с Ан. Офисът беше тесен, а всички работещи бяха професионални разузнавачи. Връзката му сигурно беше най-лошо пазената тайна в базата.

Худ продължи да се взира в екрана. Но вече не виждаше лицето на Ан Ферис. Виждаше само името й. Худ трябваше да върши работата си, независимо от последствията. А нямаше как да я върши, ако позволяваше на личните си чувства да му пречат.

Той кликна два пъти с мишката. Не върху името, а върху целия, състоящ се от двама души, отдел.

След секунда пресцентърът изчезна.

Рон Фрайдей имаше чувство, че в ушите му са пъхнати огромни камертони. Мозъкът му сякаш вибрираше. Единственото, което чуваше, беше някакъв високочестотен звук. Очите му бяха широко отворени, но той не можеше да каже какво вижда. Светът бе потънал в гъста като памук мъгла.

Фрайдей примигна. Очите му се напълниха с бял прах. Заболя го. Той яростно примигна още няколко пъти, а после разтърка с длани клепачите си. Отвори широко очи и отново се огледа наоколо. Все още не беше сигурен какво точно вижда, но разбра поне едно. Лежеше по корем на земята с обърната настрани глава. Мушна ръце под тялото си и опита да се изправи. Белият прах се стичаше от дрехите му, косата му, отвсякъде. Отново примигна. Усети вкус на тебешир в устата си и се изплю. Слюнката му беше гъста като паста за зъби. Тебеширеният вкус не изчезна. Той се изплю още веднъж.