Том Кланси - Буферна зона

Но Ударният отряд беше нещо много повече от група елитни военни, специализирани в различни области. Подполковник Скуайърс ги беше превърнал в изключително интелигентна и високо дисциплинирана бойна единица. Това беше най-впечатляващият екип, в който Огъст беше служил някога.

Самолетът зави на юг и старата кожена чанта на Огъст се плъзна изпод седалката. Той я изрита обратно. В нея държеше географски карти На Кашмир, както и информационни бюлетини от района. Полковникът вече ги беше прегледал с екипа си. След минутка отново щеше да ги извади. Но точно сега Огъст искаше да направи нещо друго, нещо, което винаги правеше преди мисия. Искаше да обмисли защо се намира тук, защо е тръгнал. Това се беше превърнало в част от ежедневието му — да преценява мотивацията си, да се замисля защо върши онова, което вършеше. Правеше го независимо дали се намираше във виетконгски лагер, дали поемаше сутрин към базата на Ударния отряд или тръгваше на мисия. Не му беше достатъчно да си каже, че служи на страната си или че преследва избраната кариера. Нуждаеше се от нещо, което да го накара да постигне повече от вчерашния ден. В противен случай качеството на работата му, на живота му щеше неминуемо да се влоши.

Но беше осъзнал, че трудно успява да открие друга причина. Когато настроението му беше оптимистично, гордостта и патриотизмът се превръщаха в основния му двигател. В по-мрачните дни той решаваше, че всички хора са териториални хищници, затворници на собствената си природа. В такива моменти битките и инстинктът за оцеляване съставяха генетичния му императив. Но все пак тези неща не можеха да бъдат единствената движеща сила на всеки човек. Всеки индивид изпитваше нещо уникално, нещо, което се намираше отвъд политическите и професионалните граници.

Затова той непрекъснато търсеше онази, липсващата мотивация. Ключа, който щеше да го направи по-добър войник, по-добър лидер, по-силен и по-мъдър човек.

Разбира се, с течение на годините той откриваше много други неща, през главата му минаваха много интересни мисли. И беше започнал да се пита дали самото пътешествие не съдържа отговора. А сега се беше запътил към една от люлките на източната религия. Това изглеждаше като подходящо разкриване. Може би това беше всичко, което щеше да открие. За разлика от мисията, тук не разполагаше с карти, които да му покажат терена, нито с транспортни машини, които да го отведат там.

Но засега щеше да продължи да търси.

Часовата разлика между Баку и Кашмир беше два часа и половина. Рон Фрайдей все още се движеше по азербайджанското време, затова си купи няколко агнешки шишчета от близката сергия. После седна на открито в едно претъпкано кафене и си поръча чай с вечерята. Трябваше да се нахрани бързо. Скоро щеше да започне вечерният полицейски час за чужденците. За спазването му строго следяха патрулиращи по улиците войници, които носеха бронирани жилетки и автоматични пистолети.

Въпреки че дъждът беше спрял, над масите все още бяха опънати огромни чадъри. Фрайдей трябваше да се наведе, за да си проправи път. Седна на една маса с двама индуски поклонници, които четяха, докато пиеха чай. И двамата бяха облечени в дълги до земята бели памучни роби, привързани в кръста с кафяви колани. Това беше типичното облекло на светите мъже от Обединените провинции близо до Непал, в подножието на Хималаите. В краката им лежаха платнени чанти, които изглеждаха доста тежки. Очевидно мъжете се бяха запътили към религиозното светилище в Пахалам, разположено на петдесет и пет мили южно от Шринагар. Големината на чантите им предполагаше, че възнамеряват да прекарат известно време по светите места. Мъжете не поздравиха Фрайдей, въпреки че поведението им не беше грубо. Може би не искаха да прекъсват неговата вглъбеност. Единият от мъжете четеше международното издание на „Хералд Трибюн“. Това се стори странно на Фрайдей, макар че нямаше отговор защо е така. Дори и свещенопоклонниците трябваше да следят световните събития. Другият мъж, който седеше точно до Фрайдей, прелистваше томче поезия на санскрит и английски. Фрайдей надникна над рамото му.

„Вишаяириндрияграамо на труптхамадхигачати ажасрам пурямаанупи самудраха салилаирива“, казваше текстът на санскрит. Английският превод хвърляше малко повече яснота: „Сетивата никога няма да се заситят, дори и след непрестанно захранване със сетивни неща, така както океанът никога няма да се запълни, дори и след непрестанния приток на вода.“