Том Кланси - Буферна зона

Удобството не беше залегнало и в първоначалния проект на вътрешността на машината. Тапицираните пластмасови седалки в този самолет бяха подредени една до друга край стените на корпуса. Облегалките им бяха ватирани, което се предполагаше да топли пасажерите. Теоретично това би било възможно, стига въздухът да не беше толкова студен. Седалките не разполагаха с подлакътници, а разстоянието между тях бе съвсем тясно. Всеки от пасажерите бе набутал брезентовия си сак отдолу. Онези, които бяха проектирали вътрешното пространство, приличаха на хората, чертаещи бойни планове. На хартия всичко изглеждаше прекрасно.

Не че полковник Огъст се оплакваше. Добре си спомняше историята, която баща му веднъж му беше разказал за собствените си дни във войската. Сид Огъст беше служил в 101-ва военновъздушна дивизия на САЩ, която се оказала обсадена от 15-а бронетанкова дивизия на Германия малко преди последната решителна битка на Втората световна война. Единствената храна на мъжете били К-дажбите. Изобретени от очевидно садистичния физиолог Ансел Бенджамин Кейс, К-дажбите представлявали безвкусни, пресовани бисквити, резенче сушено месо, захарни бучки, бульон на прах, дъвка и пресован шоколад. Кодовото название на шоколада било Г-дажба. Никой не знаел защо на шоколада му трябва кодово име, но мъжете подозирали, че прегладнелите германци ще се бият още по-настървено, ако разберат, че във вражеските окопи има нещо повече от изсушено месо и твърди като дъсчици бисквити.

Летците пестеливо се хранели с К-дажби, докато се криели от врага. Няколко дни по-късно, използвайки прикритието на нощта, въздушните сили успели да спуснат контейнери с В-дажби и допълнителни амуниции за войниците. В-дажбите съдържали порции месо и картофи. Внасянето на истинска храна в организмите на войниците обаче ги накарало да повръщат неудържимо и им причинило такива газове, че шумът и миризмата издали позициите им на минаващия наблизо немски патрул. Летците били принудени да влязат в битка. Историята неизменно караше Брет Огъст да изпитва безпокойство при мисълта, че разполага с твърде много удобства.

Отдясно на Огъст седеше Майк Роджърс. Огъст се усмихна. Роджърс имаше голям закривен нос, чупен четири пъти по време на колежанските баскетболни мачове. Майк Роджърс не познаваше друг път освен този напред. Едва бяха излетели и същият този нос вече беше заровен в куфарче, пълно с разни папки и документи. Огъст бе летял достатъчно дълго с Роджърс и знаеше точно какво следва. Веднага щом пилотът дадеше разрешение да се използва електронна техника, Роджърс ще извади част от папките си. Ще ги постави на лявото си коляно, а лаптопа — на дясното. След като свършеше с четенето, Роджърс ще подаде материалите на Огъст. Някъде на половината път над Атлантическия океан двамата ще започнат открит, разпален разговор за прочетеното. По този начин бяха дискутирали всеки един въпрос през повече от четиридесетте години, откакто се познаваха. Често не се налагаше дори да разговарят. Роджърс и Огъст знаеха отлично какво мисли другият.

Брет Огъст и Майк Роджърс бяха приятели от детинство. Запознаха се в Хартфорд, Кънектикът, когато бяха на шест години. В допълнение на споделената любов към бейзбола, двете невръстни момчета горяха от страст към самолетите. През почивните дни яхваха велосипедите си и изминаваха пет мили по шосе 22 до пистата „Брадли“. Сядаха насред полето и наблюдаваха излитащите и кацащите самолети. Бяха достатъчно големи, за да си спомнят времето, когато самолетите с перки отстъпиха пред реактивните двигатели. И двамата направо пощуряваха, когато над главите им ревеше някой от новите модели 707. Самолетите с перки издаваха познато, успокоително бръмчене. Но онези нови куклички… Те предизвикваха вулкан от емоции в душата на едно момче. Огъст и Роджърс обожаваха това усещане.

Всеки ден след училище момчетата пишеха домашните си заедно, като всеки от тях решаваше различна математическа задача или уравнение, за да свършат по-бързо. След това се залавяха да строят пластмасови модели на самолети, кораби, танкове, джипове. Полагаха усилия да оцветяват частите с точните цветове и се стараеха да поставят лепенките на правилното място.

Когато дойде време да се запишат войници — хлапета като тях не чакаха да получат повиквателни, — Роджърс се записа в армията, а Огъст във военновъздушните сили. В крайна сметка и двамата се озоваха във Виетнам. Роджърс изпълняваше дълга си на земята, а Огъст провеждаше разузнавателни мисии над Северен Виетнам. По време на един полет северозападно от град Хю самолетът на Огъст беше свален. Той преживя тежко загубата на екипажа си — момчетата се бяха превърнали в част от самия него. Летецът беше заловен и прекара повече от година в пленнически лагер, докато не успя да избяга с още един затворник през 1970. В следващите три месеца Огъст се луташе през джунглите, напредвайки на юг, а накрая го откри патрул на щатската военна флота.