Том Кланси: Буферна зона

— Ще го постигнеш — каза Роджърс. — Да му се не види, аз самият май не съм имал цивилизовани отношения с жена досега.

Худ се замисли за момент, а после се ухили.

— Вярно е, нали? Поне не и откакто излизаше с приятелката ти Бискит в пети клас.

— Аха — отвърна Роджърс. — Виж, ти си дипломат. Аз съм войник. Затворник съм на собствената си унищожителна природа.

Усмивката на Худ изтъня.

— Може би трябва да я взема на заем от теб, особено за разговорите ми със сенатор Фокс.

— Опитвай се да печелиш време, докато се върна — каза Роджърс. — И дръж Пайк под око. Ще се заема с него след мисията.

— Дадено — отвърна Худ. — И да се пазиш, чу ли?

Роджърс кимна, а после се ръкуваха.

Генералът се запъти към асансьора с чувство на известно безпокойство. Роджърс не обичаше да оставя неразрешени проблеми — особено когато целта беше уязвим човек като Худ. Роджърс го усещаше в държането му. Беше го виждал и преди, в битки. Някакво странно спокойствие, сякаш Худ отричаше натрупващото се напрежение. Но то беше там. Вниманието на Худ бе отвлечено от предстоящия му развод, състоянието на Харлей и ежедневните изисквания на поста му. Роджърс изпитваше усещане, че натискът на Фокс ще стане много по-осезаем след срещата на Конгресния комитет. Смяташе да се обади на Боб Хърбърт от самолета и да го помоли да наглежда директора на Оперативния център.

Наблюдателят ще наблюдава наблюдателя, помисли си Роджърс. Шефът на разузнаването на Оперативния център ще наблюдава директора на Оперативния център, който ще следи действията на Кърк Пайк. С цялата тази човешка драма, бликаща около него, генералът почти чувстваше, че задачата му да търси ядрени бойни глави е най-естественото нещо на света.

Но Роджърс бързо изхвърли тази мисъл от главата си. Излезе на самолетната писта и видя, че екипът на ударния отряд вече се събира край самолета. Носеха униформите си, а саковете с багаж и оръжията им бяха струпани на земята. Полковник Огъст преглеждаше списъка заедно с лейтенант Орджуела, новия му помощник.

Зад него, в подземните офиси на Оперативния център, нечии кариери бяха в опасност. Мъжете и жените край него заминаваха на мисия в Индия, където щяха да използват живота си за разменна монета.

В деня, в който това се превърнеше в най-естественото нещо на земята, Роджърс щеше да свали униформата си завинаги.

Роджърс се приближи към сянката на самолета с енергична, самоуверена походка. Очакващите го войници оживено му отдадоха чест.

Апу Кумар седеше на стария дебел дюшек, използван някога от баба му. Огледа четирите голи стени на малката си спалня. Имаше време, когато не бяха голи. Там висяха рамкирани снимки на съпругата му, дъщеря му и зет му, както и огледало. Но гостите му ги махнаха. Стъклото можеше да използва и като оръжие.

Леглото му беше натикано в ъгъла на стаята, която делеше с двадесет и две годишната си внучка, Нанда. В момента младата жена беше навън и чистеше кокошарника. След това щеше да се изкъпе в малката кабинка зад къщата и да се върне в стаята. Щеше да разгъне малката дървена масичка, да я постави до леглото на дядо си и да си придърпа един стол. Вратата на спалнята щеше да стои открехната и те щяха да получат вегетарианската си вечеря в малки дървени купички. Сетне Апу и Нанда щяха да слушат радио, да играят шах, да четат, да медитират и да се молят. Щяха да се молят за някакъв светъл лъч в живота им, както и за майката и бащата на Нанда, загинали в бучащия ад, който настана в Каргил преди четири години. Около десет-единадесет часа щяха да си легнат. С малко късмет Апу щеше да изкара нощта. Внезапните шумове го караха да се буди мигновено и връщаха в съзнанието му спомени за самолетите и седмиците на непрестанни бомбардировки.

На родения в Каргил фермер беше разрешено да излиза навън сутрин, за да се грижи за кокошките си. Един от гостите в къщата винаги го придружаваше и го пазеше да не избяга. Камионът на Апу беше паркиран близо до кокошарника. Въпреки че пакистанците му бяха взели ключовете, Апу лесно можеше да съедини жичките и да запали мотора. Разбира се, щеше да го направи само ако внучката му Нанда беше с него. Именно затова не ги пускаха да излизат заедно.

Слабият, посребрен мъж хранеше кокошките, говореше им и събираше снесените яйца. После го отвеждаха в стаята. В късния следобед беше ред на Нанда да излезе и да почисти кокошарника, което беше по-тежката работа. Апу и сам можеше да го върши, но гостите им настояваха да го прави Нанда. По този начин силната млада жена се уморяваше. Съберяха ли се повече яйца, някой от гостите им отиваше на пазара в Шринагар. Продаваше ги и винаги даваше парите на Апу. Пакистанците не се интересуваха от финансови облаги. Апу полагаше всички усилия да ги подслушва, но още не беше успял да разбере каква е целта им. Не правеха нищо, само си говореха.