Том Кланси - Буферна зона

Но не мюсюлманите бяха нападнали индуските обекти, горчиво си помисли Шараб. МСК беше нападнала полицейския участък. Някоя друга група беше ударила религиозните обекти и се беше погрижила това да съвпадне с атаката на МСК.

Тя не вярваше член на групата да ги е предал. Работеше с мъжете в камиона от години. Познаваше семействата им, приятелите им, знаеше всичко за тях. Те бяха хора с непоколебима вяра, които никога не биха навредили на каузата.

А Нанда и Апу? Но те не бяха напускали къщата без придружител. Дори и когато спяха, вратата им стоеше открехната, а пазачът беше винаги нащрек. Фермерът и внучката му не притежаваха предавател или клетъчен телефон. Къщата беше старателно претърсена. Наблизо нямаше съседи, които биха могли да ги видят или чуят.

Шараб си пое дъх и отвори очи. В момента нямаше никакво значение. Въпросът беше какво ще правят сега.

Камионът профуча край поклонници с черни бради и бели роби и край мъже от планинските села, които бяха купили понита от пазара. В мъгливото подножие на Хималаите се виждаха далечните оризови полета. Разминаха се с други камиони, пълни с войници, които бързаха към мястото на атентата. Може би още не знаеха кой е отговорен за атаката. Или може би не искаха да ги заловят веднага. Може би онзи, който ги беше натопил, щеше да изчака, за да види дали ще се свържат с други терористи в Кашмир.

Ако беше така, със сигурност щяха да останат разочаровани.

Шараб разгъна на коленете си карта на района. Картата беше разграфена на седемнадесет квадрата, а всеки от тях беше отбелязан с буква и цифра. За целите на сигурността последователността на буквите и цифрите беше разменена.

— Добре, Ишак — каза тя в телефона. — Искам да напуснеш къщата и да отидеш на позиция 5Б.

В действителност Шараб казваше на Ишак да отиде на позиция 2Д. „Д“ идваше от цифрата 5, а „2“ от последователността на буквата Б. Всеки, който евентуално подслушваше разговора и който би могъл да притежава копие от тяхната карта, щеше да се озове на неправилното място.

— Ще стигнеш ли там до седем часа?

— Да — отвърна той. — А старецът?

— Остави го — каза тя и погледна към Нанда. Изражението на младата жена беше предизвикателно. — Напомни му, че внучката му е с нас. Ако властите го разпитват, не трябва да проронва и дума. Кажи му, че ако стигнем до границата безопасно, ще я пуснем на свобода.

Ишак потвърди, че ще изпълни нарежданията й и ще се присъедини към групата по-късно.

Шараб затвори. Затвори клетъчния телефон и го прибра в джоба на синия си анорак.

Щеше да има достатъчно време за анализи и прегрупиране. В момента обаче само едно имаше значение.

Да напуснат страната, преди индийците да ги заловят, за да парадират с изкупителните си жертви пред света.

Майор Дев Пюри затвори телефона. По гърба му пълзяха ледени тръпки.

Пюри седеше зад малкото си тъмносиво бюро в подземния команден център. На стената пред него висеше подробна карта на региона. Тя беше осеяна с червени флагчета, обозначаващи пакистанските позиции, и зелени флагчета, показващи индийските бази. Зад гърба му имаше карта на Индия и Пакистан. От лявата му страна имаше информационно табло, на което окачваха заповеди, разписания на дежурствата, списъци и доклади. От дясната му страна имаше само гола стена и врата.

Наречен с умиление „Дупката“, командният център представляваше изкоп с размери дванадесет на четиринадесет стъпки, издълбан в твърдия гранит. Облицованите с дървени плоскости стени, допълнително уплътнени с дебели пластмасови листове, успяваха да предпазят помещението от влагата и околния прахоляк, но не и от студа. „И как биха могли?“, запита се майорът. Земята беше винаги хладна като гроб, а благодарение на високите планини „Дупката“ никога не беше пряко огрявана от слънчеви лъчи. Нямаше прозорци или люкове. Единствената вентилация се осъществяваше от отворената врата и окачения на тавана вентилатор.

„Ако изобщо можеше да се нарече вентилация“, помисли си Пюри. Беше напълно лъжлива. Като всичко останало в този ден.

Но не студеният въздух в командния център караше майор Пюри да потръпва, а онова, което беше чул по телефона от свръзката си в Специалните гранични сили. Мъжът, базиран в Каргил, беше произнесъл само една дума. Но значението на тази дума беше огромно.

— Действай — беше казал той.

Операция „Червей“ беше започнала.

От една страна, майорът не можеше да не се възхити от хладнокръвието на СГС. Пюри не знаеше колко нагоре в правителството е стигнал този план, нито откъде води началото си. Може би именно от СГС. Може би от Министерството на външните работи или от Парламентарната комисия за защита. И двете институции разполагаха с правомощия по отношение на контрола над действията на невоенните разузнавателни групировки. СГС със сигурност биха се нуждали от тяхното одобрение за нещо толкова голямо. Но Пюри знаеше, че ако истината за тази акция някога излезеше наяве, именно СГС щяха да бъдат принесени в жертва, а главните действащи лица в заговора — екзекутирани.