Том Кланси - Дъга Шест

Но… не. Съществуваше макар и минималната възможност Грейди да се измъкне от това нещо, а той нямаше никакво желание да бъде преследван от този упорит и злобен ирландец. Не, по-добре беше да остави всичко това да се разиграе без неговата намеса. И затова той остана да седи в колата си и да слуша класическа музика по една от програмите на Би Би Си.

Грейди излезе от своя ягуар, отвори багажника, извади пакета си и прибра ключовете в джоба. Тимъти О’Нийл слезе от малкия фургон и изчака другите петима да се присъединят към него, вдигна клетъчния си телефон и натисна с палец клавиш номер едно за скоростно набиране. На трийсетина метра от него телефонът на Грейди зачур улика.

— Да?

— Тук сме готови, Шон.

— Ние също сме готови. Почваме. Успех, момко.

О’Нийл беше облечен в кафяв работен комбинезон на куриер-доставчик на пратки. Той тръгна към страничния вход на болницата, понесъл голяма картонена кутия, следван от още четирима мъже в цивилни облекла, носещи кутии с подобни размери.

Попов погледна разтревожен в огледалото за задно виждане. Някаква полицейска кола се приближаваше и след няколко секунди спря зад него. Един полицай слезе от нея и закрачи към неговата кола.

— Някакъв проблем ли имате? — попита ченгето.

— О, не. Всъщност… вече се обадих на компанията, от която наех колата, и те изпращат техен човек насам, нали разбирате.

— Какво се е развалило? — попита полицаят.

— Не съм сигурен. Моторът започна да бръмчи лошо и си помислих, че няма да е зле да спра и да го изключа. Все едно — повтори руснакът. — Обадих се на компанията и те изпращат човек да го види.

— Аха, добре тогава. — Полицаят се протегна, като че ли се беше спрял по-скоро да глътне чист въздух, отколкото за да предложи помощ на закъсал шофьор.

„Можеше да си избере и по-подходящо време“ — помисли си нервно Попов.

— С какво мога да ви помогна? — попита служителят зад бюрото.

— Имам пратка за доктор Чавес и сестра… — Тими О’Нийл погледна хартиения етикет върху пакета, което, поне според него беше хитър ход — Кларк. Те тук ли са в момента?

— Ще ги повикам — отвърна служителят и се запъти към работната зона.

Ръката на боеца от ИРА се плъзна под капака, готова да отвори кутията. Той се обърна и кимна на другите четирима, които кротко очакваха в редица зад него. О’Нийл отри с пръст носа си и един от тях — Джими Кар — излезе навън. Там беше спряла полицейска кола, бяла, с оранжева линия отстрани. Полицаят вътре ядеше сандвич. Беше избрал подходящо място за обяда си по време на това, което американските ченгета наричаха „дрямка“ — просто убиване на времето, когато не се случва нищо. Той забеляза човека до входа на отделението за спешни случаи — държеше нещо, което приличаше на кутия за цветя. Няколко други мъже току-що бяха влезли вътре, понесли подобни кутии, но това беше болница и хората непрекъснато носеха цветя на пациентите… мъжът с голямата бяла кутия зяпаше полицейския му автомобил, но хората го правят често. Ченгето отвърна на погледа му по-скоро с любопитство, въпреки че полицейските му инстинкти бяха започнали да се задействат.

— Аз съм доктор Чавес — каза Паци. Беше висока почти колкото него, забеляза О’Нийл, и с много издут от бременността корем под бялата престилка. — Носите нещо за мен?

— Да, докторе, за вас. — После се приближи още една жена: приликата между двете го порази в мига, в който я видя. Трябваше да са майка и дъщеря… а това означаваше, че е време!

О’Нийл отвори капака на кутията, извади автомата „Калашников“, сложи пълнителя и зареди — само за секунда.

Паци и Санди замръзнаха. Вляво от тях се чу писък. Тримата души зад куриера също извадиха автомати — и обикновеният ден в спешното отделение се превърна в кошмар.

Отвън Кар отвори своята кутия, усмихна се и се прицели в полицейската кола, която бе само на шест метра от него.

Двигателят работеше и първата реакция на полицая беше да се разкара и веднага да докладва. Лявата му ръка дръпна скоростния лост на задна, кракът му натисна педала на газта и колата подскочи назад.

Отговорът на Кар беше автоматичен — той дръпна спусъка и изстреля петнадесет куршума в предното стъкло на автомобила. Роувърът кривна надясно, отри се в тухлената стена на болницата и спря. Кар се затича към него и надникна вътре, за да се увери, че на този свят е останал един английски полицай по-малко.

— Какво беше това? — попита ченгето. Риторичен въпрос — защото огънят на автоматично оръжие не е нещо, което може да се сбърка. Полицаят извърна глава и видя полицейската кола — пълен близнак на неговата собствена — как подскочи назад, после спря и някакъв човек се приближи до нея, погледна вътре и после се отдалечи. — По дяволите!