Том Кланси - Дъга Шест

Попов си каза, че ще трябва да гледа. Трябваше да го види. Имаха истински план, макар и предложен от Бил Хенриксен, но Грейди се беше хванал с радост за идеята, а и цялата концепция определено изглеждаше стабилна от тактическа гледна точка, стига да знаеха кога да приключат и да избягат. Във всеки случай Дмитрий искаше да го види, че става, за да знае дали след това би могъл да се обади в банката и да поръча да прехвърлят сумата в неговата сметка, и тогава… да се покрие завинаги от лицето на земята, да се махне където пожелае. На Грейди изобщо не му беше хрумнало, че има поне двама души с достъп до прехвърлените средства. Може би Шон беше доверчива душа, колкото и странно да звучеше това предположение. Беше приел дружелюбно срещата с бившия си приятел от КГБ и макар да му беше поставил две сериозни изпитания, парите и кокаина, веднага след като те бяха доставени, беше станал и бе тръгнал да изпълни обещаната акция… той щеше да вземе наетия си спортен ягуар и да отиде да наблюдава на място. Нямаше да е прекалено трудно, нито прекалено опасно, ако го направеше както трябва. С тази мисъл той обърна последната „Столичная“ за тази вечер и угаси лампата.

Събудиха се по едно и също време — Доминго и Патриша в един дом, Джон и Сандра в друг, отвориха очи в 5:30, когато будилниците им заглъхнаха, и двете двойки бързо се приготвиха за предстоящия работен ден. Жените трябваше да бъдат в местната болница в 6:45 за началото на дневната смяна от 07:00 до 15:00, поради което и в двете къщи в банята първо влязоха те, докато мъжете отидоха в кухните, за да заредят кафемашините и да ги включат, после да приберат сутрешните вестници и да включат радиоапаратите на Би Би Си за сутрешните новини. След двадесет минути баните и вестниците бяха разменени, а след още петнадесет двете двойки седяха в кухните за закуска — макар че в случая с Доминго това означаваше само втора чашка кафе, тъй като той по навик закусваше с хората си след сутрешната ФП. В дома на Кларк Санди експериментираше с пържени домати — местен деликатес, който тя се опитваше да усвои, но който съпругът й по принцип категорично отказваше — бил американски гражданин. В 06:20 и двете двойки напуснаха домовете си, за да се заемат с ежедневните си занимания.

Кларк не работеше навън с екипите. Беше, както най-накрая трябваше да си признае, твърде стар, за да издържи на пълното натоварване, но се появяваше, грубо казано, на едно и също място и правеше, грубо казано, едни и същи сутрешни упражнения. Не беше много по-различно от времето, прекарано в СЕАЛ, макар и без дългото плуване — тук имаше басейн, но не беше достатъчно голям, за да му подхожда. Вместо това пробягваше по три мили. Екипите обаче бягаха по пет… и, признаваше си той със срам, с по-голяма скорост. За мъж на неговата възраст Джон Кларк знаеше, че е в превъзходна физическа форма, но с всеки изминал ден му беше все по-трудно да се задържа на това равнище, а следващият километричен камък по неговия личен път към смъртта бележеше числото шестдесет. Толкова странно му изглеждаше, че вече не е онова нахакано типче, каквото беше, когато се ожени за Санди. Като че ли някой му беше отнел нещо, но и да беше така, той така и не беше го забелязал. Просто един ден се беше огледал наоколо и беше разбрал, че е различен от онова, което смяташе, че е. И тази изненада не беше никак приемлива, каза си той, докато завършваше третата миля, целият потен, с омекнали крака и жадуващ за втория си душ за този ден.

На връщане към щаба видя Алистър Стенли — отиваше на собствената си сутрешна тренировка. Като по-млад с пет години, той вероятно все още хранеше илюзията, че е млад. Бяха станали добри приятели. Стенли имаше нюх по отношение на разузнавателната информация и оперираше ефикасно на терена по своя странен, традиционен британски маниер. „Като паяк в дупка“ — помисли си Джон. Стенли външно не разкриваше какво му е на ума, докато човек не надникнеше в очите му, а дори и тогава трябваше да знаеш какво да потърсиш в тях. С приятен външен вид, стегнат, все още с руса коса и белозъба усмивка, но също като Джон, и той беше убивал на терена, и също като него не сънуваше кошмари заради това. В действителност той имаше по-силни командирски инстинкти от Кларк, признаваше на себе си Джон — но само на себе си. Двамата все още бяха запазили състезателния си дух, като двадесетгодишни, и нито един от тях не раздаваше похвали току-така.

След като приключи с душа, Кларк отиде в кабинета си, седна зад бюрото си и се залови за сутрешната работа с документацията, като ругаеше тихо за времето, което му поглъщаше, и за всичкото мислене, което трябваше да посвети на едно толкова досадно занимание като оправянето на бюджета. В чекмеджето на бюрото му лежеше неговият „Берета“ .45, доказателството, че той не е просто поредният цивилен чиновник, но днес той нямаше да може да отиде до полигона и да поупражнява бойните си умения, които го бяха направили командир на ДЪГА — пост, който по ирония на съдбата го лишаваше от възможността да доказва принадлежността си. Малко след осем пристигна госпожа Форгейт, надникна в кабинета на шефа си и видя обичайната му навъсена физиономия, която виждаше винаги, когато той се заловеше с административна работа, за разлика от преглеждането на разузнавателната информация и оперативни въпроси, които поне изглеждаха интересни. Тя зареди и включи кафемашината, удостоиха я с обичайното изръмжаване за поздрав, и след това се върна на бюрото си и провери зашифрованата факсмашина за нещо спешно за шефа. Нямаше нищо. В Херефорд започваше поредният обикновен работен ден.