Том Кланси - Дъга Шест

Момичето се казваше Фиона. Беше почти петгодишна и беше паднала от люлка в детската градина. Дървените трески бяха одраскали кожата й, но имаше и опасения, че може да е счупила дебелата кост на лявата ръка под лакътя. Санди Кларк хвана ръката й и грижливо я опипа. Детето плачеше силно. Не беше счупена… е, може би съвсем незначителна фрактура, но най-вероятно и това го нямаше.

— Дай да й направим рентгенова снимка — каза Паци и подаде на детето близалка. Залъгалката действаше толкова добре в Англия, колкото и в Америка. Сълзите спряха, докато момиченцето отвиваше опаковката с дясната си ръка и зъбчета, след което пъхна лакомството в малката си устичка. С помощта на навлажнена марля Санди изчисти ръката. Нямаше нужда от шевове, само няколко по-неприятни драскотини, които щеше да намаже с антисептик и да покрие с две широки парчета анкерпласт.

Това спешно отделение не беше така натоварено, както подобните му в Америка. Преди всичко, намираше се в провинцията и имаше по-малко възможности за сериозни наранявания — миналата седмица бяха докарали един фермер, който за малко щял да си отреже ръката с някаква машина, но Санди и Паци не бяха дежурни тогава. Автомобилните злополуки бяха много по-редки, отколкото в някой подобен район в Америка, защото британците, въпреки тесните им пътища и по-либералните ограничения на скоростта, изглежда, шофираха по-безопасно от американците. Като цяло, дежурствата тук бяха доста спокойни, а и болницата беше с повече персонал в сравнение с американските стандарти и това правеше трудовата натовареност разумно лека, донякъде за изненада на двете американки. След десет минути Паци огледа рентгеновата снимка и видя, че костите на ръката на Фиона са съвсем здрави. Тридесет минути след това момиченцето вече се връщаше в детската градина, където започваше обядът. Паци седна на бюрото си и отново се залови да преглежда последния брой на „Скалпел“, докато майка й се върна при бюрото си за дежурство и се заприказва с една от колежките. И двете изпитваха донякъде извратеното желание да имат повече работа, макар това да означаваше болка за някого, когото не познаваха. Санди Кларк отбеляза на своята английска приятелка, че откакто е пристигнала в Англия, не е виждала рана от огнестрелно оръжие и че в нейната болница в Уилямсбърг, Вирджиния, това било ежедневие, факт, който ужаси колежката й.

Грейди беше в колата си, следвайки камионите към набелязаната цел. Движеха се бавно, тъй като бяха очаквали по-натоварено движение и поради това бяха предвидили повече време за придвижване. Можеше да наложи и по-голяма скорост и да започне операцията по-рано, но беше методичен човек и след като веднъж беше начертал плана си, искаше да се придържа към него стриктно. По този начин всеки знаеше какво трябва да се случи и кога, което изглеждаше разумно от оперативна гледна точка. За неочаквани събития всеки член на екипа разполагаше с клетъчен телефон с настройка за бързо набиране на всеки от останалите членове. Шон смяташе, че телефоните са почти толкова добри, колкото тактическите радиостанции, използвани от войниците.

Ето я и болницата. Беше разположена в подножието на невисок склон. Паркингът не изглеждаше много оживен.

Дмитрий изтегли наетата кола в страничното платно и спря. Беше на около половин километър от болницата и от върха на този хълм можеше да вижда две страни — фасадата и страничния вход към спешното отделение. Той изключи двигателя, спусна прозорците и зачака да види какво ще стане. На задната седалка имаше евтин бинокъл 7X35, купен в магазинче на летището, на седалката до него бе клетъчният му телефон, в случай че му потрябваше. Видя как три тежкотоварни камиона спряха близо до болницата, на позиция много по-близка от неговата, но, както и неговият пункт, покриващи фасадата и страничния вход към спешното.

Точно в този момент в ума на Попов пробяга случайна мисъл. Защо да не вземе да се обади на този приятел Кларк в Херефорд и да го предупреди какво предстои? Той, Попов, не желаеше тези хора да оцелеят, нали? Ако не оцелееха, той щеше да прибере петте милиона и нещо американски долара и да изчезне. Карибските острови му допадаха, беше ги разглеждал на туристически диплянки. В тях щеше да има и някои британски предимства — честна полиция, кръчми, сърдечни хора — плюс спокоен, безгрижен живот, и въпреки това щеше да бъде достатъчно близо до Америка, за да може да прескача дотам и да вложи средствата си в някаква изгодна схема за инвестиране…