Грейди и хората му също се бяха събудили. Закусиха с обичайния чай, яйца с бекон и печени филийки, тъй като типичната ирландска закуска по нищо не се различаваше от английската. Всъщност двете страни имаха много малки различия по отношение на основните порядки, факт, над който Грейди и хората му никога не се бяха замисляли. И двете общества бяха учтиви и изключително гостоприемни към гостите. Гражданите и в двете страни се усмихваха един на друг, работеха доста упорито, гледаха в общи линии една и съща телевизия, четяха едни и същи спортни страници и играеха предимно едни и същи спортове, които и в двете страни бяха истинска национална страст — и пиеха сходни количества една и съща бира в пъбове, които не се различаваха дори по боядисаните си табели.
Но ходеха в различни църкви и говореха с различни акценти — които изглеждаха толкова сходни за чужденците, но на тях самите им звучаха напълно различно. Усетът за това различие представляваше важна част от ежедневния живот, но глобалната телевизия бавно променяше и тази разлика. Някой посетител отпреди петдесет години сигурно щеше да забележи многото американизми, проникнали в ежедневния език, но процесът действаше толкова постепенно, че тези, които живееха в него, трудно можеха да го забележат. Това беше ситуация, обичайна за страни с революционни движения. Разликите бяха незначителни за външните наблюдатели, но толкова повече преувеличавани от онези, които защитаваха необходимостта от промяна, до такава степен, че Грейди и хората му гледаха на английските сходства само като на камуфлаж, който правеше техните операции осъществими, а не като на общи неща, които можеха да сближат двете нации. Хора, с които можеха да споделят халба бира и да обсъдят някой особено добър футболен мач, им се струваха чужди като марсианци и поради това лесни за убиване. За тях те бяха вещи, а не „познати“, и колкото и да изглеждаше налудничаво това отношение за някоя обективна трета страна, то до такава степен се беше просмукало в съзнанието им, че те не можеха да го забележат повече, отколкото въздуха в това чисто, синьо утро, докато се придвижваха към своите камиони и коли, подготвяйки се за предстоящата операция.
В 10:30 Чавес и екипът му влязоха в закрития полигон за тренировката си по стрелба. Дейв Уудс вече беше там и беше подредил кутийките с боеприпаси на съответните места за членовете на Екип 2. Както миналия път, Чавес реши да поработи с пистолета си, вместо с лесния за използване МР-10, с който всеки, чието зрение не е увредено и чийто пръст за натискане на спусъка е здрав, можеше да стреля достатъчно добре. Поради което върна кутийката с 10-милиметрови патрони и ги замени с патрони калибър .45, АСР, „Хидра-Шок“, американско производство, федерална поръчка, с голяма вдлъбнатина, в която човек едва ли не можеше да смеси коктейла си, или поне така изглеждаше, като я погледнеш.
Подполковник Малой и неговият полетен екипаж, лейтенант Харисън и сержант Нанс, влязоха тъкмо когато Екип 2 започваше стрелбата. Бяха въоръжени с американски „Берета“ М9 за военно приложение и стреляха с деветмилиметрови патрони с пълна метална обшивка, според изискванията на Хагската конвенция — Америка така и не беше подписала международния договор, уточняващ кое е редно и кое не на бойното поле, но така или иначе живееше според правилата. Хората на ДЪГА използваха различни, по-ефективни амуниции, на основанието, че те не се намират на бойно поле и се сражават с престъпници, а не с униформен противник. Всеки, който се замислеше над тази тема, щеше да я намери за малко налудничава, но те знаеха, че не съществува стриктно и безпрекословно правило, изискващо от света да проявява пълно благоразумие, поради което просто изстрелваха полагащите им се патрони. В случая с бойците на ДЪГА ставаше дума за не по-малко от сто патрона дневно. Малой и неговият екипаж изстрелваха може би петдесет патрона седмично, но от тях не се очакваше да бъдат стрелци и присъствието им тук беше само въпрос на етикеция. Както се оказа обаче, Малой беше чудесен стрелец, макар да стреляше с една ръка, както го бяха учили в армията на САЩ. Харисън и Нанс използваха по-съвременната стойка „Тъкач“, с двете ръце на оръжията. На Малой му липсваше 45-и калибър от неговата младост, но американските оръжейни служби бяха преминали към патрони с по-малък диаметър, за да ощастливят другите страни от НАТО, макар това да пробиваше по-малки дупки в хората, които се очакваше да застреляш.
Читать дальше