Том Кланси - Дъга Шест

— Какво има? — попита техникът вътре.

— Аз съм от Херефорд. Изключваме този ретранслатор.

— Кой казва?

— Аз казвам! — Нунън се извърна, за да даде възможност на цивилния да види кобура на бедрото му. — Обади се на началника си. Той знае кой съм и с какво се занимавам. — Без повече приказки, Нунън пристъпи до главния пулт и завъртя прекъсвача, изключвайки излъчванията на кулата. После седна пред компютърната контролна система и вкара флопидискетата, която носеше в джоба на ризата си. Две натискания на мишката и след четиридесет секунди системата беше модифицирана. Сега можеше да се приеме само номер с префикс 777.

Техникът не схвана нищо, но прояви благоразумие да не обсъжда въпроса с човек, носещ оръжие.

— Има ли някой на другия ретланслатор? — попита Нунън.

— Не, дежурим по един, стига да няма проблеми.

— Ключовете. — Нунън протегна ръка.

— Не мога да го направя. Искам да кажа, не ми е разрешено да…

— Обади се на шефа си веднага — посъветва го агентът на ФБР и подаде наземния приемник.

Ковингтън скочи от камиона близо до няколкото паркирани цивилни камиона. Полицията беше образувала кордон, за да държи зяпачите настрана. Той изтича към униформения, който му се стори старшият полицай на обекта.

— Ето ги — каза Шон Грейди по телефона си на Тими О’Нийл. — Реагираха много бързо. Изглеждат застрашителни, както винаги — добави той. — Как са нещата вътре?

— Твърде много хора, за да можем да ги държим добре под контрол, Шон. Близнаците са в главното фоайе, Джим е тук с мен, а Даниел патрулира на горния етаж.

— Какво става със заложниците ви?

— Двете жени ли? Седнали са на пода. Младата е доста бременна, Шон. Може да роди всеки момент.

— Опитай се да го избегнеш, момко — посъветва го Грейди с усмивка. Нещата вървяха по плана му, а часовникът се въртеше. Проклетите войници дори бяха паркирали камионите си само на двадесет метра от неговите. По-добре не можеше и да бъде.

Личното име на Хюстън всъщност не беше Сам — майка му го беше кръстила Мортимър, на името на един свой любим чичо — но сегашния прякор му го лепнаха на един лагер във Форт Джаксън, Южна Калифорния, преди единадесет години, и той не възрази. Снайперската му пушка все още беше в транспортната чанта, за да се пази от удар, и сега той се оглеждаше за добра позиция. Всъщност мястото, на което стоеше в момента, не беше лошо, прецени сержантът. Той беше готов за всичко, което можеше да му предложи този ден. Пушката му беше буквално близнак на оръжието, използвано от приятеля му Хомър Джонстън, а стрелбата му беше също толкова добра — малко по-добра, би казал той на всеки, който го попита. Същото беше в сила и за Едно-две, сержант първа степен Фред Франклин, бивш инструктор по точна стрелба в армейското учебно формирование във Форт Бенинг — изстрелът с мощната му пушка беше смъртоносен на разстояние до километър и шестстотин метра.

— Какво смяташ, Сам?

— Тук ми харесва, Фреди. Какво ще кажеш да отидеш зад оная могилка до хеликоптерната площадка?

— Струва ми се добре. До скоро. — Франклин нарами куфарчето си и се запъти натам.

— Тези хора ме плашат — призна Роди Сандс по телефона.

— Знам, но един от тях е достатъчно близо, за да го свалим веднага, Роди. Поеми го, момко.

— Добре, Шон — съгласи се Сандс в каросерията на големия камион „Волво“.

Нунън, снабдил се вече с ключовете за втория ретранслатор, се върна в колата си и потегли натам. Пътуването щеше да му отнеме двадесет минути — не, повече, прецени той. Трафикът по този „първокласен“ път се сгъстяваше и въпреки че той имаше оръжие на бедрото и дори полицейска карта, колата му не разполагаше със сирена и син буркан — подробност, за която никога не беше се сещал, и това изведнъж го ядоса. Как, мамка му, не се бяха сетили за това? Та той наистина беше ченге, нали? Изтегли колата до банкета, включи алармените мигачи и занатиска клаксона, проправяйки си път покрай спрелите автомобили.

Реакцията на Чавес беше сдържана. Вместо да изглежда разгневен и страшен, той като че ли потъна в себе си. Колкото беше дребничък, тялото му като че ли се сви още повече пред очите на Кларк.

— Окей — отвърна най-сетне той с пресъхнали устни. — Какво смяташ да правим?

— Екип 1 в момента е там, или поне би трябвало. Операцията води Ал. Ние с теб сме зрители.

— Да отидем?

Кларк се поколеба — нещо необичайно за него. Най-доброто, което можеше да направи, както диктуваше част от съзнанието му, беше да запази спокойствие, да остане в кабинета си и да чака, вместо да ходи с кола дотам и да се самоизтезава, че не може да предприеме нищо. Решението му да остави на Стенли да проведе операцията беше единственото правилно. Не можеше да си позволи действията му да бъдат повлияни от лични чувства. Заложен беше животът на много повече хора, освен жена му и дъщеря му, а Стенли беше професионалист, който можеше да прецени кои са най-добрите ходове, без някой да му казва. От друга страна, да седи тук и просто да чака докладите по телефона или радиото, беше още по-лошо. Затова се върна до бюрото си, извади беретата и я закачи на колана си.