Том Кланси - Дъга Шест

— Да тръгваме.

— Чакай малко. — Чавес вдигна телефона и се обади на Прайс.

— Еди, тук е Динг. Двамата с Джон отиваме там. Поемаш командата на Екип 2.

— Да, сър, разбрано. Майор Ковингтън и момчетата му са не по-лоши от нас, сър, а Екип 2 е в пълно снаряжение и готов да тръгне.

— Окей. Взимам радиото със себе си.

— Успех, сър.

— Благодаря, Еди. — Чавес затвори. — Да тръгваме, Джон.

За това возене Кларк имаше шофьор, но се натъкна на същия проблем с трафика, с който трябваше да се справя и Нунън, пробивайки на зигзаг с непрекъснато натискане на клаксона и включени мигачи. Обичайното десетминутно пътуване излезе два пъти по-дълго.

— Кой е там?

— Старши полицай Фъргюс Маклийш — представи се полицаят от другата страна на линията. — Вие сте…?

— Засега Патрик Кейси е достатъчно — отвърна лаконично Грейди. — Говорихте ли вече с Вътрешното?

— Да, господин Кейси, говорих. — Маклийш погледна Стенли и Белоу, които стояха до него в командния му пункт на 800 метра от болницата, и пак се заслуша в гласа по телефона.

— Кога ще освободят затворниците, както поискахме?

— Господин Кейси, повечето началници в момента ги няма, излезли са на обяд. Хората в Лондон, с които говорих, се опитват да ги намерят и да ги върнат по кабинетите. Както разбирате, все още не съм успял да говоря с някой, който може да взима подобни решения.

— Съветвам ви да кажете на ония в Лондон да ги намерят бързо. По характер не съм търпелив човек.

— Имам нужда от уверението ви, че никой не е пострадал.

— С изключение на едно от вашите ченгета, не, никой не е пострадал… все още. Но това ще се промени, ако се опитате да предприемете някакви действия срещу нас, а също така и ако вие и приятелите ви в Лондон ни накарате да чакаме прекалено дълго. Разбрахте ли ме?

— Да, разбрах ви.

— Разполагате с два часа, преди да започнем да елиминираме заложници. Имаме запаси в изобилие, нали разбирате.

— Вие също разбирате, че ако някой заложник пострада, това ще промени нещата драстично, господин Кейси. Моите възможности да преговарям във ваша полза значително ще намалеят, ако преминете тази черта.

— Това си е ваш проблем, не мой — последва хладнокръвният отговор. — Тук имам над сто души, в това число жената и дъщерята на командира на вашата антитерористична група. Те първи ще пострадат от вашето бездействие. Вече ви остават един час и петдесет и осем минути, за да започнете освобождаването на всички политически затворници в „Олбъни“ и „Паркхърст“. Съветвам ви да задвижите това веднага. Дочуване. — И линията се прекъсна.

— Този не си поплюва — отбеляза доктор Белоу. — По гласа прилича на човек на зряла възраст, четиридесет и няколко годишен, и потвърди, че знае кои са госпожа Кларк и доктор Чавес. Изправени сме пред професионалист с изключително добро разузнаване. Откъде би могъл да го е получил?

Бил Тоуни сведе очи към земята.

— Неизвестно, докторе. Имахме податки, че някои хора се интересуват от съществуването ни, но това е доста обезпокоително.

— Окей. Другия път като се обади, аз ще говоря с него — каза Белоу. — Ще видя дали не мога да го успокоя малко.

— Питър, тук е Стенли — обади се ДЪГА Пет по тактическата радиостанция.

— Тук Ковингтън.

— Какво направи дотук?

— Разположил съм двамата снайперисти за наблюдение и събиране на данни, останалите държа на място. Очаквам чертежа на сградата. Засега нямаме твърда преценка за броя на обектите и заложниците вътре. Препоръчвам да обмислим дали да не включим и Екип 2. Сградата е прекалено голяма, за да я покрием с осем души, ако се наложи да щурмуваме.

— Добре, Питър. Ще се обадя.

— Как сме с бензина? — попита Малой, докато кръжеше над болницата.

— Имаме за още цели три часа и половина, сър — отвърна лейтенант Харисън.

Малой се извърна и погледна към товарния отсек. Сержант Нанс развиваше десантните въжета и ги закачаше на куките на пода на вертолета. След като приключи, седна на сгъваемата седалка зад пилота и помощник-пилота.

— Е, тук ще ни се отвори доста работа — каза морският.

— Сър, какво мислите за…

— Мисля, че никак не ми харесва, лейтенант. Освен това, може би ще е по-добре да не мислим много.

А това си беше шибан отговор и всички го знаеха. Да кажеш на хората си да не мислят в такава ситуация беше все едно да поискаш земното кълбо да спре да се върти. Малой оглеждаше болницата долу, преценявайки възможните ъгли за подхождане за скок с дълги въжета или верижен десант. Не изглеждаше толкова трудно за изпълнение, ако се наложеше.