Том Кланси - Дъга Шест

Оттук Малой можеше да види всичко. Полицейските коли се различаваха по святкащите сини лампи — и бяха успели да спрат трафика… Всички пътища наоколо бяха претъпкани с превозни средства, поне тези, които водеха към болницата. Както ставаше обикновено, пътищата, които извеждаха от зоната, бяха отворени. Появи се някакъв телевизионен фургон, сякаш по магия, и се разположи на по-малко от километър от болницата, на билото на един хълм, където бяха спрели и няколко други коли и вероятно всички се взираха с опънати вратове. Винаги ставаше така — като лешояди. Много безвкусно и много човешко.

Попов се извърна, когато фургонът на ПТС спря на няма и десет метра зад неговия „Ягуар“. На покрива му имаше сателитна чиния. От него наскачаха няколко мъже. Единият се изкачи по стълбата, прикрепена към дясната страна на фургона, и изправи насочената под странен ъгъл чиния. Друг помъкна миникамера, появи се и още един, явно репортерът, със сако и вратовръзка. Тримата си казаха нещо и се извърнаха да гледат надолу. Попов не им обърна повече внимание.

Нунън най-после стигна загражденията на втория ретранслатор. Спря, слезе и бръкна в джоба за ключовете, които му беше дал техникът. След три минути зареди объркващия връзките софтуер, после включи тактическата си радиостанция.

— Нунън до Стенли, край.

— Тук Стенли.

— Окей, Ал, току-що изключих втората клетка. Клетъчните телефони в целия район би трябвало да прекъснат.

— Добре, Тим. Тръгвай насам.

— Прието, тръгвам.

„Окей, копелета мръсни — помисли си агентът на ФБР. — Да видим как сега ще използвате шибаните си мобифони.“

Както обикновено при такава ситуация, човек не може да разбере какво точно става. Виждаха се поне петнадесет полицейски коли и два армейски камиона от базата Херефорд. Бинокълът не му позволяваше да различава лица, но той беше видял едно от тях отблизо, при това на шефа на формированието, и този човек сега сигурно щеше да се намира в някакъв команден пункт, вместо да се показва на открито, ако изобщо се намираше тук в момента, напомни си Попов.

Двама мъже, понесли продълговати куфари, вероятно снайперисти, се бяха отдалечили от боядисаните с маскировъчни цветове камиони, но сега не можеше да ги види къде са… да, забеляза той, след като отново вдигна бинокъла си, ето го единия, само някакъв зеленикав храст, който доскоро го нямаше там. Умно. Беше снайперист, който използваше телескопичния си мерник, за да гледа в прозорците и да събира информация, която след това щеше да донася по радиото на командира си. Имаше още един като него на някое друго място, но Попов не можеше да го види.

— Снайпер Едно-две до Команда — обади се Фред Франклин.

— Едно-две, тук Команда — отвърна Ковингтън.

— На позиция, сър, наблюдавам, но не виждам нищо през прозорците на долния етаж. Някакво помръдване на пердетата на третия етаж, като от надничащи хора, но нищо друго.

— Прието, продължавай наблюдението.

— Прието. Снайпер Едно-две, край. — След няколко секунди Хюстън докладва същите новини. И двамата бяха кацнали на удобни позиции, а зеленикавите им костюми скриваха местоположението им.

— Най-сетне — каза Ковингтън.

Току-що беше пристигнала полицейска кола с чертежите на болницата. Благодарността на Питър угасна в мига, в който погледна първите две страници. Имаше десетки стаи, особено по горните етажи, във всяка от които можеше да се спотайва човек с оръжие, който да се наложи да бъде елиминиран… нещо по-лошо, всяка от тези стаи можеше да е заета от обикновени хора, болни, за които тътенът и блясъкът на флеш-бенга можеха да се окажат направо смъртоносни. Единствената полза от чертежите се оказа осъзнаването на цялата трудност на задачата.

— Шон?

Грейди се извърна.

— Да, Роди?

— Ето ги — посочи му Сандс.

Облечените в черно войници стояха зад армейските си камиони, само на няколко метра от камионите, с които бяха пристигнали ирландците.

— Виждам само шестима, момко — каза Грейди. — Очаквахме да са десет.

— Моментът не е подходящ да ставаме алчни, Шон.

Грейди помисли за секунда, след което погледна часовника си. Тази операция я беше разчел за четиридесет и пет до шестдесет минути — всяко забавяне би осигурило на противниковата страна твърде много време да се организира. Оставаха им десет минути до по-краткия разчет. Дотук всичко се развиваше според плановете му. Трафикът наоколо щеше да е блокиран, но само към болницата, не и от нея. Разполагаше с трите си големи камиона, минифургона и два частни автомобила, всички струпани на петдесетина метра от позицията му. Съдбоносната част от операцията тепърва предстоеше да започне, но хората му знаеха какво да правят. Роди беше прав. Време беше да си кажат думата и после да офейкат. Грейди кимна на първия си помощник, извади клетъчния си телефон и натисна бутона за бързо набиране до Тимъти О’Нийл.