Том Кланси - Дъга Шест

— Точно така. Също и заложниците, които държите, доктор Чавес и госпожа Кларк.

— Е, и?

— Смятах, че вашите врагове са британците, не американците. Знаете, че тези две дами са майка и дъщеря, нали? — Трябваше да го знае и тъкмо поради това Белоу му го подчерта, все едно че му издаваше някаква информация.

— Да — отвърна гласът.

— Знаете ли, че и двете са католички, също като вас?

— Не.

— Е, такива са — увери го Белоу. — Можете да ги попитате. Моминското име на г-жа Кларк е О’Туул, впрочем. Тя е американска гражданка от ирландско-католически произход. За какво е станала ваш враг, Тимъти?

— Тя е… мъжът й е… искам да кажа…

— Той също е ирландско-католически американец и доколкото ми е известно, никога не е участвал в акции срещу вас или хората от организацията ви. Точно поради това ми е трудно да разбера защо заплашвате живота им.

— Мъжът й е шеф на бандата ДЪГА, а те убиват хора по поръчка на британското правителство.

— Не, всъщност не е така. ДЪГА всъщност е формирование на НАТО. Последния път, когато излязохме, трябваше са спасим тридесет деца. Аз също бях там. Хората, които ги бяха задържали, убиха едно от децата, едно холандско момиченце, което се казваше Ана. Тя умираше, Тимъти. Беше болна от рак, но онези изобщо не ги интересуваше. Един я застреля в тила и я уби. Сигурно си видял всичко това по телевизията. Един религиозен човек не би го направил… един католик не би направил такова нещо — да убие малко момиче по такъв начин. А доктор Чавес е бременна. Сигурен съм, че сте го забелязали. Ако тя пострада, какво ще стане с детето? Няма да е просто убийство, ако го направите, Тимъти. Вие също така ще убиете нероденото й дете. Знам какво казва католическата църква по този въпрос. Както и какво мислиш ти. Както и правителството на Република Ирландия. Моля ви, Тимъти, размислете какво заплашвате да направите. Това са реални хора, не някакви абстракции, и бебето в утробата на доктор Чавес също е реална личност. Все едно, имам да предам нещо на господин Кейси. Намерихте ли го?

— Аз… не, в момента той не може да дойде на телефона.

— Окей, сега трябва да прекъсна. Ако ви позвъня отново на този номер, ще бъдете ли там да ми отговорите?

— Да.

— Добре. Ще ви се обадя, когато имам новини за вас. — Белоу натисна бутона за изключване. — Добри новини. Друго лице, по-млад и не е толкова самоуверен. Имам нещо, което ще мога да използвам срещу него. Той наистина е католик, или поне се смята за такъв. Това означава съвест и правила. По това мога да поработя.

— Но къде е другият? — попита Стенли. — Освен ако…

— А? — попита Тоуни.

— Освен ако изобщо не е там.

— Какво? — попита докторът.

— Освен ако изобщо го няма там, по дяволите. Той ни се обади преди, но не е говорил с нас от доста време. Не би ли трябвало да го е направил вече?

Белоу кимна.

— Да, аз бих очаквал точно това.

— Но Нунън е блокирал клетъчните им телефони — подчерта Стенли, и веднага включи тактическата радиостанция. — Тук Команда. Огледайте се за човек, който се опитва да използва клетъчен телефон. Възможно е да имаме две групи обекти. Разбрано?

— Команда, тук Ковингтън, прието.

— Мамка му! — изръмжа Малой в кръжащия хеликоптер.

— Да свалим ли малко? — попита Харисън.

Морският поклати глава.

— Не, тук отвисоко те може изобщо да не ни забележат. Нека да останем прикрити за известно време.

— Какво става, по дяволите? — изсумтя Чавес и погледна тъст си.

— Става кофти — отвърна замислено Джон.

Нервите на Грейди всеки момент щяха да се скъсат. Беше опитал цели седем пъти да се обади по клетъчния телефон, но непрекъснато се натъкваше на вбесяващия го сигнал заето. Тактическата ситуация беше буквално съвършена, но беше лишен от възможността да се свързва с екипите си. Ето ги там, онези хора на ДЪГА, застанали на куп няма и на стотина метра от двата камиона.

Това обаче не можеше да продължи. Местната полиция несъмнено щеше скоро да уплътни кордона си в зоната. Тук вече сигурно имаше поне сто и петдесет души, може би и двеста, спрели на малки купчини в периметър от триста метра около болницата. Моментът беше подходящ. Целите им бяха наблизо.

Нунън прехвърли хълма и започна да се спуска надолу, където се намираше екипът, като се чудеше какво, по дяволите, би могъл да направи. Да закачи по сградата „буболечки“, обичайната му работа, означаваше да се приближи до нея. Но беше посред бял ден и да се приближи толкова бе доста трудно, може би дори невъзможно, преди да падне нощта. Е, поне се беше погрижил да изпълни основната си функция. Беше лишил врага от възможност да използва клетъчни телефони — ако се опитаха, което не знаеше. В далечината забеляза Питър Ковингтън, който говореше с облечените си в черно бойци.