Том Кланси - Дъга Шест

Болката го подлуди. Куршумът бе пронизал дясното му рамо през бронежилетката, която беше достатъчна да спре куршум от пистолет, но не и от автомат. Нито куражът, нито силните мускули можеха да накарат счупените кости да проработят. И само след секунда Хюстън вече знаеше, че дясната му ръка е напълно безполезна. Той инстинктивно се завъртя наляво и лявата му ръка се опита да измъкне пистолета, докато съобщаваше по радиото, че също е ранен.

За Фред Франклин беше много по-лесно. Твърде отдалечен, за да бъде улучен от оръжието на някой от терористите, той беше и добре прикрит под камуфлажното си наметало. Бяха му необходими няколко секунди, за да осъзнае какво точно става, но крясъците и пъшканията в слушалката на радиото му подсказаха, че неколцина от членовете на екипа са лошо ранени. Извъртя пушката и забеляза през мерника дулото на един автомат, щръкнало от един от камионите. Свали предпазителя, прицели се и пусна първия си куршум за това сражение. Трясъкът на пушката му раздра околната тишина. Големият снайпер „Макмилън“ стреляше със същите заряди като тежката 50-калиброва картечница и изпращаше тежък 57 грама куршум със скорост 810 метра в секунда. Куршумът преодоля разстоянието за по-малко от една трета от секундата и удари камиона, но Франклин не можеше да разбере дали е улучил цел, или не. Той изви пушката наляво, оглеждайки се за друга цел. Мина през друг голям камион и забеляза дупки в платнището му, но нищо вътре в тях. Още наляво… ето., там имаше някакъв тип, който държеше автомат и стреляше… по Сам. Сержант първи клас Фред Франклин се прицели внимателно…

Роди Сандс беше сигурен, че е улучил целта, и сега се мъчеше да я доубие. Вляво от. него Шон вече се беше върнал в колата си и я палеше за измъкването, което трябваше да започне след не повече от две минути.

Грейди чу, че машината запали, и се обърна да погледне най-доверения си подчинен. И в същия миг куршумът улучи точно основата на черепа на Сандс и взриви главата му като консерва със супа, и въпреки целия си опит като терорист, Грейди не можеше да се сети някога да е виждал подобно нещо. Като че ли на мястото си остана само долната челюст, а тялото се срина. Първият смъртоносен удар на Екип 1 за този ден.

Нунън спря колата си на сантиметри от третия камион. Изхвърча през дясната врата и чу отчетливия пукот на автоматите „Калашников“. Това трябваше да са враговете — и трябваше да са много близо. Той стисна пистолета си с две ръце, погледна за секунда към задницата на камиона и се зачуди как може да… Да! На задния капак на камиона имаше желязна стъпенка. Той бързо се изкатери, но видя, че брезентовото покривало е завързано. Натика пистолета си в колана, измъкна бойния си нож, разряза въжето и освободи един от ъглите. Надигна го с лявата си ръка, надникна вътре и видя трима души, извърнати с лице наляво, — целеха се и стреляха с автомати. Добре. Изобщо не му хрумна да им каже или извика нещо. Първият му изстрел беше с двойно натискане на спусъка — пръстът му го придърпа бавно, главата на най-близкия до него се отплесна надясно и той падна. Другите не чуха нищо поради трясъка на собствените си оръжия. Нунън бързо стреля втори път в следващата глава. Тялото се стовари върху третия мъж и той се извърна да погледне. Кафявите му очи се разшириха, той отскочи и изви автомата си наляво, но не достатъчно бързо. Нунън изстреля два куршума в гърдите му, след което сниши оръжието си от отката и изстреля третия право в носа му. Нунън погледна за миг трите си мишени и след като се увери, че са мъртви, скочи от камиона и се затече към следващия. Спря се за миг, за да зареди нов пълнител, и някаква далечна част от разсъдъка му отбеляза факта, че Тимъти Нунън е включил на автопилот и се движи почти несъзнателно.

Грейди подкара колата си, като същевременно натисна клаксона. Това беше сигналът за останалите да се изтеглят. Това включваше и мъжете вътре в болницата, които не беше успял да предупреди по клетъчния си телефон.

— Боже Господи! — извика О’Нийл, когато се чуха първите изстрели. — Защо не…

— Твърде късно е да му мислим, Тими — отвърна му Сам Бари, махна на брат си и се затича към вратата. Последният член на вътрешния екип се присъедини към тях след десет секунди.

— Време е да тръгваме, момчета — каза О’Нийл, погледна към двете главни заложнички и си помисли дали да не ги привика, но бременната щеше само да ги забави, а до фургона му имаше цели тридесет метра. Планът им беше отишъл по дяволите, въпреки че не разбираше защо, и беше време да изчезват.