Том Кланси - Дъга Шест

— Засякох ги, Мечо ги засече — докладва Малой, снишавайки на около триста метра. Очите му се бяха приковали в двете движещи се превозни средства. — Някой командва ли изобщо това бедствие?

— Мистър К? — попита Чавес.

— Мечо, тук Шест. Поемам командването.

Джон и Чавес се затичаха към служебната кола на Кларк, а шофьорът, без да чака указания, потегли след измъкващите се. Беше ефрейтор от военната полиция на британската армия и нямаше нищо общо с екипа на ДЪГА, заради което винаги донякъде беше съжалявал. Но не и сега.

Предизвикателството беше сериозно. Камионът „Волво“ беше мощна машина, но не можеше да се сравни с „Ягуар“ V-8, който ревеше след него.

Пол Мърфи погледна в огледалото и изведнъж се обърка. Зад него напираше да го приближи един „Ягуар“, външно идентичен с… той погледна напред… да, Шон беше точно пред него. Тогава кой беше този? Той се извърна да извика на хората отзад, но като погледна, видя, че единият е паднал, очевидно мъртъв; мазна локва кръв се стелеше от тялото му по пода на каросерията.

— Тук е Прайс. Къде са всички? Къде са обектите?

— Прайс, тук Снайпер Едно-две. Мисля, че имаме един или повече обекти в кафявия фургон извън болницата. Улучих мотора. Не могат да отидат никъде, Еди.

— Добре. — Прайс се огледа. Ситуацията можеше дори да се окаже под контрол, или поне да се придвижва в тази посока. Чувстваше се така, сякаш беше събуден от торнадо и сега оглежда съборената си ферма, опитвайки се да прецени разумно какво точно се е случило. Вдиша дълбоко и отговорността за командването се възвърна: — Конъли и Линкълн, вдясно. Томлинсън и Вега, по хълма вляво. Патерсън, идваш с мен. Мактайлър и Пиърс, пазете пленниците. Вебер и Джонстън, бегом при Екип 1 и вижте как са. Действай!

— Прайс, тук Чавес — чу се в слушалката му.

— Да, Динг.

— Каква е ситуацията?

— Имаме двама или трима пленници, един фургон с неизвестен брой обекти в него и Бог знае какво още. В момента се мъча да разбера. Край.

— Без гримаси, Доминго — каза Кларк. Седеше на предната седалка вляво от шофьора.

— Мамка му! Разбрах те, Джон — изсумтя Чавес отзад.

— Ефрейтор… Моул, нали?

— Да, сър — отвърна водачът, без да измества и на милиметър очите си от платното пред себе си.

— Окей, ефрейтор, доближаваш ни до дясната му страна. Ще простреляме предната му дясна гума. Гледай да не се ударим.

— Ясно, сър — последва хладнокръвният отговор.

Ягуарът подскочи напред и след двадесет секунди се изравни с камиона. Кларк и Чавес свалиха прозорците си и се наведоха навън.

На стотина метра пред тях Шон Грейди скърцаше със зъби от ярост. Какво, по дяволите, беше станало? Първият залп на хората му със сигурност беше избил доста от враговете му в черните облекла, но след това… какво? Беше съставил добър план и хората му отначало го бяха изпълнили много добре — но проклетите телефони! Какво им беше станало? Това беше провалило всичко. Но сега като че ли нещата отново се връщаха под някакво подобие на контрол. Беше само на десетина минути от крайпътния базар, където щеше да паркира и да остави колата, да се скрие сред тълпата и да се добере до друг паркинг, да влезе в другата наета кола и да отиде с нея до Ливерпул за прехвърлянето с ферибота у дома. Щеше да се измъкне от всичко това, както и момчетата в камиона зад него… той погледна в огледалото. Какво ставаше, по дяволите?

Ефрейтор Моул се справи добре: първо подмина камиона отляво, а после забави и се дръпна вдясно. Маневрата завари шофьора на камиона неподготвен.

От задната седалка Чавес зърна лицето на мъжа. С много бледа кожа и червенокос, типичен ирландец — и се прицели в предната дясна гума.

— Давай! — извика Джон от предната седалка и шофьорът рязко зави наляво.

Пол Мърфи забеляза как автомобилът подскочи към него и инстинктивно зави, за да го избегне. После чу изстрелите.

Кларк и Чавес изстреляха по няколко куршума — от разстояние малко повече от метър — в черната гума. Куршумите улучиха малко над джантата и почти сантиметровите дупки накараха гумата бързо да спадне. Ягуарът едва успя да дръпне напред, когато камионът залитна надясно. Шофьорът се опита да удари спирачката и да забави, но тази инстинктивна реакция само влоши положението му. Камионът се килна надясно, а после дясното предно колело зарови по капла в паважа и камионът се преобърна надясно и се запързаля напред със скорост над деветдесет километра в час. Колкото и здраво да беше конструиран корпусът му, определено не беше конструиран за такова нещо и след секунда–две започна да се разпада.