Том Кланси - Дъга Шест

Вега надникна отново. Ето там беше съпругата на Динг, гледаше към току-що нахлулите лоши типове, адски бременна в бялата си престилка. Двамата с Чавес се познаваха от десетина години. Не можеше да позволи да й се случи нещо. Той се показа иззад ъгъла и се опита да й даде знак с ръка.

Паци Кларк Чавес забеляза движението с крайчеца на окото си, обърна се и видя един войник в черно облекло. Той й махаше да тръгне към него, което й се стори нелоша идея. Тя бавно започва да отстъпва вдясно.

— Ей, ти! Спри! — извика й сърдито Джими Кар и тръгна към нея. Невидим, вляво от него, сержант Джон Томлинсън показа лицето си и дулото на оръжието си иззад ъгъла. Жестовете на Вега станаха по-енергични и Паци продължи да върви към него. Кар пристъпи към нея, вдигна автомата си…

…и щом Томлинсън видя, че оръжието на терориста се прицелва в жената на Динг, натисна спусъка.

Тишината след изстрелите беше по-зловеща и от най-ужасния шум. Паци се обърна и видя човека с оръжието тъкмо когато главата му избухна — но не последва никакъв шум освен влажния плясък на разбития череп. Трупът — лицето вече го нямаше, а тилът на главата избухна в червен облак — просто се срина долу и най-силният звук беше изтрополяването на оръжието му върху покрития с теракота под.

— Ела тук! — извика Вега и тя се подчини на заповедта, като се присви и затича към него.

Озо я сграбчи за рамото, извъртя я като кукла, смъкна я на пода и я пързулна по гледките плочки. Сержант Франклин я вдигна като играчка и се затича към главното фоайе. Там намери портиера на болницата, остави я на грижите му и се затича обратно, като докладваше:

— Франклин до Команда. Доктор Чавес е в безопасност. Изтеглихме я в главното фоайе. Ще пратите ли най-после още хора тук? Дайте бързо да евакуираме шибаните цивилни, окей?

— Прайс до Екип. Къде са всички? Къде са обектите?

— Прайс, тук Вега. Останаха четирима обекти. Джордж току-що свали един. Те са в Спешното. Госпожа Кларк вероятно все още е при тях. Чуваме шум, вътре има цивилни. Преградили сме им изхода. С мен са Томлинсън и Франклин. Фред е само с пистолет. Неизвестен брой заложници, но доколкото мога да кажа, останаха само четирима обекти, край.

— Трябва да вляза там — каза доктор Белоу. Беше потресен. Буквално на метър–два от него бяха застреляли хора. Алистър Стенли беше ранен в гърдите и поне един боец на ДЪГА беше убит, имаше и още трима ранени, един от които, изглежда, тежко.

— Оттам. — Прайс му посочи фасадата на болницата. Появи се един член на Екип 1 и също тръгна към главния вход. Беше Джоф Бейтс, един от стрелците на Ковингтън от СВС, в пълно въоръжение, въпреки че досега не беше успял да произведе и един изстрел. Двамата с Белоу закрачиха бързо.

Кар беше мъртъв. Положението ставаше все по-лошо. О’Нийл имаше четирима въоръжени мъже, но не можеше да погледне зад ъгъла на шест метра от него, а там със сигурност имаше въоръжени войници от СВС, и изход нямаше. При него имаше осем заложници, но рискът от тази игра беше очевиден. „Никакъв изход“ — диктуваше разумът му, но чувствата му подсказваха нещо друго. Разполагаше с оръжие, а враговете му бяха наблизо и той трябваше да ги избие, и ако трябваше да загине, можеше поне да загине за Каузата, за идеята, на която беше посветил живота си, идеята, заради която си беше казвал хиляди пъти, че е готов да умре. Ето, сега смъртта беше толкова близо до него — не нещо, което да обмисляш в леглото, очаквайки съня, или докато пиеш бирата си в някоя кръчма и обсъждаш загубата на някои предани на делото другари — храбри приказки, които всички говорят тогава, когато от храброст няма нужда. Всичко се беше свело до това. Сега опасността беше пред него и беше настъпил моментът да се разбере дали смелостта е въпрос на думи, или въпрос на храброст, и чувствата му искаха да покаже на целия проклет свят, че е мъж и че държи на убежденията си… но част от него искаше да се измъкне и да се върне в Ирландия, а не да загине точно днес, в някаква болница в Англия.

Санди Кларк го наблюдаваше. Млад мъж с благородна осанка, храбър… „За един престъпник“ — добави разумът й. Спомни си как Джон неведнъж й беше обяснявал, че храбростта е много по-често срещано явление, отколкото страха, и че причината за това е срамът. Обикновено хората тръгват срещу опасността не сами, а с приятелите си, и никой не иска да изглежда страхливец в очите им, и така, поради боязънта да не проявиш страхливост, произтичат най-безумните действия, успешните от които след това се празнуват като проява на голям героизъм. Тези разсъждения я бяха поразявали като проява на груб цинизъм от страна на Джон… но все пак мъжът й не беше циник. Дали в такъв случай неговите обяснения можеха да са верни?