Артър Кларк - Островът на делфините

На седмия ден, след обикновените забавления с делфините, не върнаха Снежка в басейна.

— Направихме всичко каквото можахме — каза професорът. — Пускам я на свобода.

— Не поемаш ли риск? — възрази доктор Кийт.

— Разбира се, но рано или късно ще трябва да го поема. Ако не я пуснем отново да подивее, няма да разберем дали ще остане „приучена“.

— А ако излапа няколко делфина — тогава какво?

— Останалите няма да се забавят да ни го съобщят. Ще излезем и ще я приберем отново. Лесно ще я открием благодарение на радиопредавателя, който носи.

Стивън Науру слушаше разговора, застинал до руля на „Летящата риба“. Той погледна през рамо и зададе въпроса, който тревожеше всички:

— Дори да направите Снежка вегетарианка, това няма да промени останалите милиони зверове, нали?

— Трябва да сме търпеливи, Стив! — отговори професорът. — Аз само събирам информация. Е, тя може и да не послужи на хората и делфините, но съм убеден в едно — целият бъбрив делфински свят сигурно вече е научил за този опит и е разбрал, че се мъчим да му помогнем. Добър коз за твоите риболовци!

— Хм, за това не бях помислил.

— Във всеки случай, ако успеем със Снежка, ще трябва, според моята теория, да „приучим“ само по няколко косатки в даден район. И то само женски — те ще внушат на съпрузите и децата си, че ядеш ли делфин, получаваш ужасно главоболие.

Стив обаче не беше убеден. Може би щеше да го приеме, ако познаваше огромната, непреодолима власт на електростимулирането на мозъка.

— Все пак не смятам, че един вегетарианец може да накара цяло племе канибали да се промени — каза той.

— Нищо чудно и да излезеш прав — съгласи се професорът. — Нали това искам да разбера. Дори и да е осъществимо, може пък да не си струва да се прави. А дори и да си струва, ще са необходими няколко поколения. Но човек трябва да е оптимист, не помниш ли историята на двайсети век?

— Коя част от нея? Там има много неща.

— Единствената част, която има значение. Твърде много хора не са искали да повярват преди петдесет години, че всички народи на човечеството могат да живеят в мир. А знаеш, че са грешали. Ако са били прави, ти и аз нямаше да сме тук. Затова не бъди толкова голям песимист по отношение на нашия замисъл.

Стив внезапно прихна.

— Какво толкова смешно има? — попита професорът.

— Просто се сетих, че вече от трийсет години не са имали повод да дават Нобеловата награда за мир. Ако планът ви се осъществи, вие ще бъдете съвсем подходящ.

Докато професор Казан провеждаше опити и мечтаеше, в Тихия океан се вихреха природни сили, които не се интересуваха от надеждите и страховете на делфини и хора. Мик и Джони бяха от първите, които можаха да съзрат тяхната мощ през една безлунна нощ на рифа.

Както обикновено, търсеха лангусти и редки мекотели. Мик се бе сдобил с ново помощно средство — непромокаемо фенерче, малко по-голямо от обикновените, което изпускаше много слабо, синьо сияние. То излъчваше също мощен сноп, невидима за човешкото око ултравиолетова светлина. Когато попаднеше върху различните видове корали и раковини, те сякаш пламваха и заискряваха с флуоресциращи сини, златисти и зелени цветове. Този сноп беше магическа пръчица, която изваждаше на бял свят скрити или невидими при друга светлина същества. Там, където в пясъка се беше заровил охлюв, ултравиолетовите лъчи разкриваха едва забележимите следи и Мик не пропускаше новата жертва.

Под водата въздействието беше смайващо. Когато момчетата се гмуркаха в кораловите вирове в края на рифа, слабата синя светлина разсичаше на невероятни разстояния тъмнината пред тях. Виждаха флуоресциращите корали на десетки метри напред, като звезди или мъглявини в дълбините на Космоса. Колкото красива и впечатляваща да беше естествената луминесцентност на морето, тя не можеше да се сравни с тази гледка.

Опиянени от чудесната нова игра, Мик и Джони се гмуркаха по-дълго, отколкото възнамеряваха, а когато решиха да се приберат, установиха, че времето се е променило.

Дотогава нощта беше спокойна и тиха. Чуваше се единствено лекият шум на вълните, които лениво се плискаха в рифа. Но в последния час беше излязъл вятър — духаше на неравни пристъпи и гласът на морето звучеше по-гневно и по-решително.

Джони забеляза промяната първи, след като излезе от вира. Отвъд рифа, на разстояние, което беше съвсем невъзможно да прецени, по водата бавно се придвижваше слаба светлина. За момент се почуди дали не е кораб. После си даде сметка, че тя е прекалено размазана и безформена, като сияйна мъгла.