Артър Кларк - Островът на делфините

— Разбира се.

— Знаеш ли, аз доста плувам с нея. Тя е по-забавна от твоите попови лъжички.

Джони се вторачи сащисан в него. Преглътна обидата за Сузи и Спутник и като пое дъх, възкликна:

— И ти ми твърдиш, че професорът бил луд?! — После добави подозрително: — Нали не се занасяш пак? — Вече долавяше шегите на Мик, но сега му се виждаше сериозен.

Мик поклати глава.

— Ако не ми вярваш, ели при басейна. Е да, разбирам, че изглежда откачено, но в действителност е съвсем безопасно. Всичко започна случайно. Един ден се заплеснах, докато я хранех, подхлъзнах се на ръба и паднах в басейна.

— Брей! — подсвирна Джони. — Сигурно си решил, че е настъпил последният ти миг!

— Точно така. Когато изплувах, гледах само в устата на Снежка. — За момент замълча, после добави: — Знаеш ли, не е вярно това, дето в такива моменти човек си спомня за миналото. В ума ми бяха единствено зъбите й. Мислех си дали ще ме глътне наведнъж, или ще ме прехапе на две.

— И какво стана? — попита Джони, затаил дъх.

— Е, не ме сгризка. Просто ме побутна лекичко с нос, сякаш искаше да каже: „Хайде да бъдем приятели!“ И оттогава сме приятели. Един ден да не плувам с нея, и веднага се разстройва. Не винаги е лесно да се уреди, защото, види ли ме някой, ще каже на професора и край.

Лицето на Джони изразяваше смесица от тревога и неодобрение. Мик се засмя.

— Далеч по-безопасно е от укротяването на лъвове, което хората правят толкова отдавна. Освен това ми доставя голямо удоволствие. Може би някой ден ще мога да го правя и с по-едри риби, например със сто и петдесет тонните сини китове.

— Във всеки случай те няма да те погълнат. — Откак дойде на острова, Джони беше научил доста за китовете. — Гърлата им са прекалено тесни — могат да ядат само скариди и други дребни твари.

— Хубаво тогава, какво ще кажеш за кашалот — самият Моби Дик, а? Той може да глътне наведнъж десетметров калмар!

Мик все повече се палеше и Джони осъзна, че го ръководи само завистта. Делфините все още бяха безразлични към него и не проявяваха обичта и радостта с която обсипваха Джони. Хубаво, че най-накрая Мик си бе намерил приятел от семейство китове, но все пак нямаше да е лошо, ако беше някой по-миролюбив.

Стана така, че Джони не успя да види как Мик и Снежка плуват заедно, защото професор Казан пристъпи към следващия си опит. Беше работил дни наред, за да монтира ленти с дълги изречения на делфински. Дори и сега не беше убеден, че е съумял да предаде точно онова, което искаше да каже. Надяваше се, че делфинският разум ще запълни празнините там, където преводът му не вървеше.

Често се питаше какво ли ще мислят за начина, по който говори с думи, събрани от различни източници. Всяко изречение, което предаваше във водата, сигурно им звучеше така, сякаш са се събрали дузина и повече делфини, и всеки казва поред по няколко думи с различен изговор. Слушателите сигурно щяха да се озадачат, защото едва ли можеха да си представят неща като магнетофонен запис и монтаж. Фактът, че разбираха по малко от всичките шумове, говореше както за интелекта, така и за търпението им.

Когато „Летящата риба“ потегли от пристана, професор Казан беше необикновено възбуден.

— Знаеш ли как се чувствувам? — довери той на доктор Кийт, с когото стояха на предната палуба. — Като човек, поканил приятелите си само за да им пусне тигър-човекоядец.

— Не е чак толкова страшно — засмя се Кийт. — Нали си ги предупредил и тигърът е под контрол.

— Надявам се — каза професорът.

На кораба се обади високоговорител:

— Отвориха преградата на басейна. Тя сякаш не бърза да си върви.

Професор Казан вдигна бинокъла и се вгледа назад към острова.

— Не искам Саха да й въздействува — само ако се наложи — заяви той. — Аха, ето я, идва!

Снежка плуваше бавно-бавно по канала. Когато се озова в открито море, тя имаше много объркан вид и няколко пъти се обърна, сякаш да се ориентира. Типична реакция на животно — пък и на човек — пуснато на свобода по широкия свят, след като е прекарало дълго време в плен.

— Повикайте я — каза професорът. По водата се понесе сигналът „Ела тук“. Макар на езика на Снежка фразата да не беше същата, тя я разбра, заплува към „Летящата риба“ и се понесе към по-дълбоките води отвъд рифа, отдалечавайки се от острова.

— Искам да имам пространство за маневриране — каза професор Казан. — И съм убеден, че ако им се наложи да бягат, Ейнар, Пеги и цялата компания ще предпочетат също да им е широко.