Артър Кларк - Островът на делфините

Най-сетне беше готов за първата стъпка. Вместо да получава импулси от мозъка на Снежка, той започна да му въздействува с електрически ток.

Резултатът беше едновременно смайващ и страшен — по-скоро магия, отколкото наука. С едно завъртване на ключ или натискане на копче доктор Саха можеше да накара голямото животно да плува наляво или надясно, да описва кръгове и осморки, да се отпуска неподвижно в средата на басейна — изобщо да изпълнява всяко движение, което той пожелае. Усилията на Джони да контролира Спутник и Сузи с комуникатора, правеха толкова силно впечатление, а ето че сега изглеждаха едва ли не детинска работа.

Но Джони и не се стремеше към друго — Сузи и Спутник му бяха приятели и той предпочиташе да им предостави свободата на избор. Ако не искаха да му се подчинят — както често ставаше — това си беше тяхно право. Снежка нямаше избор: електрическите импулси в мозъка й я бяха превърнали в жив робот без воля, принуден да изпълнява заповедите на доктор Саха.

Колкото по̀ се замисляше Джони, толкова по̀ се притесняваше. Можеше ли същото управление да се приложи и на него? Попита и разбра, че вече е правено с човек, и то много пъти, но при лабораторни условия. Ако се използваше за зло, а не за добро, това научно средство за манипулиране можеше да е по-опасно и от атомната енергия.

Нямаше съмнение, че целта на професор Казан бе благородна — поне за делфините, — но в какво се състоеше тя, Джони все още не можеше да си представи. Не се досети дори когато опитът премина в следващата фаза: на острова докараха изключително творение — механичен делфин в естествена големина, придвижван от електромотори.

Създал го беше преди двайсет години някакъв учен от океанографски институт, който не можел да разбере как делфините съумяват да плуват толкова бързо. Според изчисленията му мускулите им не би трябвало да ги придвижват с повече от десет морски мили в час — а те развиваха без всякакви усилия два пъти по-голяма скорост.

Затова ученият построил макет на делфин и изучавал неговото поведение, като го пускал да плува, натоварен с апаратура. Проектът се провалил, но моделът бил така красиво изработен и действувал толкова добре, че никой нямал сърце да го унищожи дори когато доскучал на създателя си и той се отрекъл от него. От време на време техниците от института избърсвали праха и го показвали пред публика. Ето как професорът научил за него. Все пак механичният делфин се радваше на известност.

Той би измамил всеки учен, но когато го пуснаха в басейна в присъствието на десетки изпълнени с любопитство зрители, провалът беше пълен. Снежка хвърли презрителен поглед на механичната играчка и повече не й обърна внимание.

— Точно от това се боях — прошепна професорът без особено разочарование. Като всички учени той отдавна бе разбрал, че повечето експерименти се провалят, и не се срамуваше да се изложи дори пред публика. Великият Дарвин например свирил часове наред на тромпет в една зеленчукова градина, за да види дали това ще повлияе върху развитието на растенията. — Вероятно е чула електромотора и е разбрала измамата. Е, тогава нямаме избор. Ще трябва да използуваме за примамка истински делфин.

— Ще поканиш ли доброволци? — пошегува се доктор Саха.

Но шегата се обърна срещу него. Професор Казан помисли и кимна.

— Точно това ще направя.

— На острова се шири мнението, че професорът е откачил, че съвсем се е побъркал — каза Мик.

Джони се хвърли в защита на своя герой.

— Знаеш, че това са глупости. Сега пък какво е направил?

— Използува машинката за мозъчни вълни и управлява храненето на Снежка. Предлага й риба, а после доктор Саха й пречи да яде. След като я боцне няколко пъти, тя и не опитва. Наричат това „приучване“. Сега из басейна плуват четири-пет карани, а тя дори не ги поглежда. Но пък яде всякаква друга риба.

— Е, и защо професорът е откачил?

— Не ти ли е ясно какво се опитва да направи? Щом може да отучи Снежка да яде каранки, може да я отучи да яде и делфини. Но каква полза? Косатките са милиони — може ли всички да „приучи“?

— Каквото и да прави, професорът има основание — възрази Джони. — Почакай и ще видиш.

— Все пак ми се ще да не мъчат Снежка. Боя се, че това ще я озлоби.

„Косатка и озлобяване — звучи странно“, помисли си Джони и попита:

— Че има ли някакво значение?

Мик се ухили смутено и започна да рови пръстта с крак.

— Обещай на никого да не казваш — помоли той.