Артър Кларк - Островът на делфините

— Открихте ли остатъци от потънали кораби?

— Около двайсет, но повечето от тях вече са отбелязани на адмиралтейската карта. Обаче големият експеримент беше с риболовните траулери край Гладстоун. Успяхме да закараме два пасажа риба тон право в мрежите им.

— Сигурно са били доволни.

— А бе не чак толкова. Не искаха да повярват, че са го направили делфините — твърдяха, че е станало благодарение на собствените им контролни електрически полета и звукови примамки. Ама не е така и ще им го докажем, когато имаме повече обучени делфини. Тогава ще сме в състояние да подгоним рибата накъдето искаме.

Ала Джони си спомни какво му каза професор Казан за делфините при първата им среща: „Те се радват на повече свобода, отколкото ние познаваме на сушата. Не принадлежат на никого и се надяваме, че никога няма да принадлежат.“

Дали не им предстоеше да загубят тази свобода и нямаше ли професорът, въпреки добрите си намерения, да стане причина за това?

Само бъдещето щеше да покаже. Но може би делфините никога не са били толкова свободни, колкото си представяха хората. Защото Джони не можеше да забрави историята с косатката и двайсетте „морски хора“ в корема й.

Човек плаща за свободата си, както и за всичко останало. Може би делфините ще са готови да сключат сделка с хората, като заменят част от свободата си за сигурност? Та нали това е бил изборът, който са направили много народи, а сделката не винаги се е оказвала добра.

Разбира се, професор Казан вече беше мислил за това и за много други неща. Той не се тревожеше, защото продължаваше да експериментира и да събира сведения. Решението все още не беше взето, договорът между човека и делфина, който Казан смътно си представяше, все още беше далеч в бъдещето. Едва ли щеше да се подпише, докато той бе жив — ако изобщо можеше да се очаква делфините да подпишат договор. А защо не? Устните им бяха необикновено умели — доказваха го, когато събираха и пренасяха стотиците бисерни миди. Да научи делфините да пишат или най-малкото да рисуват, беше един от дългосрочните проекти на професора.

Друг проект, който щеше да отнеме повече време — може би векове, — беше Историята на морето. Професор Казан подозираше от самото начало, а сега вече беше сигурен, че делфините имат великолепна памет. Било време, преди откриването на писмеността, когато хората носели миналото в паметта си. Певци и разказвачи са запомняли и предавали от поколение на поколение хиляди истории. Песните, които са пели — легенди за богове, герои и големи битки преди началото на историята, — са били смесица от факти и въображение. Но факти е имало, стига някой да ги изрови — както през деветнайсети век Шлиман изровил Троя от пръстта, натрупала се върху й за три хиляди години, и доказал, че Омир е говорил истината.

И делфините си имаха разказвачи, макар професорът да не беше попадал на някой от тях. Ейнар се оказа в състояние да повтори в общи линии техни разкази, които беше слушал като малък. Преводите убедиха професор Казан, че в делфинските легенди се съдържа съкровищница от сведения, които не могат да се открият другаде. Те бяха по-стари от човешките митове и приказки, защото в някои се съдържаха ясни препратки към ледниковите периоди — а последното заледяване настъпило преди седемнайсет хиляди години…

Имаше и един толкова необикновен разказ, че професор Казан не повярва на своето тълкуване на лентата. Даде я на доктор Кийт и го помоли да направи отделен анализ.

На Кийт, който не можеше да се сравнява с професора като преводач от делфински, му трябваше близо месец, за да проумее разказа. Дори и тогава не беше склонен да даде своята версия и на практика се наложи професор Казан да я измъкне едва ли не насила.

— Легендата е много стара — започна Кийт. — Ейнар повтаря това няколко пъти. И както изглежда, случката е направила много голямо впечатление на делфините, защото те подчертават, че подобно нещо не е имало преди и след това. Доколкото разбирам, стадо делфини плувало нощем край голям остров, когато внезапно станало светло като ден и „слънцето слязло от небето“. В тази фраза съм съвсем сигурен. Слънцето паднало във водата и изгаснало. Всеки случай отново настъпила тъмнина. На повърхността плавало нещо огромно — поне 128 делфински дължини. Дотук така ли е?

— Съгласен съм с всичко, освен с числото. Според мен то е 256, но това не е толкова важно. „Нещото“ е било голямо, в това няма съмнение.

Делфините, както беше установил професорът, брояха на двоичен принцип. Това би могло да се очаква, защото имаха само два „пръста“, т.е. плавници, с които да броят. Техните думи за 1, 10, 100, 1000, 10 000 съответствуваха на 1, 2, 4, 8, 16 в десетичните представи на човека. Затова за тях 128 и 256 бяха привлекателни кръгли числа, които означаваха приблизителни, а не точни мерки.