Артър Кларк - Островът на делфините

Джони изплува на повърхността, сграбчи сърфа за единия край и проведе трескаво съвещание с Мик, който се държеше за другия край. През няколко секунди потапяше глава във водата, за да види дали не се е върнала глутницата морски вълци.

— Няма да те закачат повече — успокои го Мик. — Кудите са страхливи. Застреляш ли една, останалите бягат.

Джони си отдъхна и прие по-спокойно следващата среща. И все пак не се чувствуваше спокоен, когато сребристите ловци се струпваха около него като флотилия космически кораби от враждебен свят. Ами ако някоя го захапе — тогава ще се струпа цялата глутница.

В изучаването на рифа се натъкваше на сериозна трудност — той беше почти необятен. По-голямата му част се намираше отвъд разстоянието, където можеше спокойно да плува, а към хоризонта имаше места, до които не бяха стигали. Много пъти Джони се изкушаваше да отиде по-далеч, към непознатата територия, но трябваше да пази силите си за връщане. При едно от уморителните връщания, докато помагаше на Мик да бута сърфа, натоварен с поне петдесет килограма риба, на Джони му хрумна интересна идея. Мик се отнесе с недоверие към нея, но се съгласи, че ако успеят да я осъществят, би било наистина чудесно.

— Но как ще направиш хамут, който да се задържи на делфин! — рече Мик. — Толкова са аеродинамични, че ще им се изплъзне.

— Ще бъде във формата на еластична яка, поставена непосредствено пред плавниците. Ако е достатъчно широка и стегната, би трябвало да се задържи. Но ще пазим тайна, че хората ще ни се смеят.

Разумно, ала невъзможно решение. Всеки искаше да знае защо са им притрябвали микропореста гума, еластичен ширит, найлонова корда и пластмасови парчета с необикновена форма. И накрая трябваше да признаят истината. Нямаше никаква надежда да проведат тайно първите изпитания и докато наместваха на Сузи, около Джони се събра досадно голяма тълпа.

Той не обърна внимание на шегите и предложенията, които му подхвърляха, докато пристягаше каишите около женския делфин. Животното беше толкова доверчиво, че не се дърпаше, напълно уверено, че Джони няма да му направи нещо лошо. Това бе някаква чудна нова игра и то чакаше, готово да научи правилата й.

Хамутът обгръщаше предната част на конусовидното тяло, а благодарение на плавниците и гръбната перка не можеше да се изхлузи — поне така се надяваше Джони. Много внимаваше да пристегне каишите встрани от единствения отвор на главата, през който делфинът диша и който се затваря автоматично, щом се гмурне.

Джони прикачи двата повода за хамута и силно ги дръпна. Като че ли всичко беше на място, затова прикрепи другите краища към сърфа на Мик и се настани отгоре.

Когато Сузи го издърпа в морето, от тълпата се чуха иронични овации. Делфинът нямаше нужда от заповеди. Както обикновено, Сузи бе схванала всичко и разбираше точно какво се опитва да направи Джони.

Той я остави да го повози стотина метра, после натисна ЛЯВО на комуникатора. Сузи веднага реагира. Опита ДЯСНО и тя отново се подчини. Сърфът се движеше бързо, по-бързо, отколкото когато Джони плуваше сам, а Сузи не полагаше никакви усилия.

Насочиха се към морето. Той си промърмори: „Сега ще видите!“ и даде сигнал БЪРЗО. Сърфът леко подскочи и се понесе по вълните след Сузи, която заплува с пълна скорост. Джони се отдръпна малко назад — за да може дъската да планира и да не забива нос във водата. Почувствува се много възбуден и горд и се почуди колко ли бързо се движат. С пълни сили Сузи можеше да развие поне трийсет мили в час, но като се има предвид тежестта на дъската и сковаващия хамут, тя вероятно стигаше до петнайсет-двайсет. А когато лежиш по корем във водата и струята те шиба право в лицето, и тази скорост не е малка.

После се чу рязко „прас“, нещо дръпна сърфа на една страна, а Джони излетя на другата. Когато излезе на повърхността, плюейки вода, откри, че нищо не се е скъсало. Само Сузи беше изскочила от хамута като тапа от шампанско.

Е, при първите изпитания могат да се очакват технически трудности. Джони остана доволен, макар че едва доплува до брега, където го посрещнаха безброй задявки. Придобил бе нова власт над морето и тя позволяваше да скита по рифа с далеч по-голяма лекота. Изобретил бе нов спорт, който един ден щеше да донесе удоволствие за хиляди хора и делфини.

Професор Казан научи с най-голяма радост за изобретението на Джони. То съвпадаше напълно с плановете му. Макар все още доста неопределени, те започнаха да придобиват очертания и след няколко седмици професорът щеше да е готов да представи пред Консултативния комитет някои идеи, които да накарат членовете му да наострят уши.