Артър Кларк - Островът на делфините

Въпреки че спореха и от време на време се караха, момчета бяха добри приятели и рядко се разделяха. Всъщност Мик беше първият действително близък приятел на Джони. Макар Джони да не го съзнаваше, за това съществуваше сериозно основание. Загубил родителите си в ранна възраст, до този момент той не се бе решил на риска да заобича другиго, но сега вече беше скъсал с миналото, а и то беше загубило до голяма степен властта си над него.

Освен това Джони се възхищаваше от Мик. Подобно на повечето островитяни той имаше великолепно телосложение. Дължеше го на поколенията праотци, живели в непрекъсната схватка с морето. Беше буден, умен и пълен с познания за неща, за които Джони така и не бе чувал. Недостатъците му бяха незначителни — прибързаност, склонност да преувеличава и да погажда глупави номера, които го вкарваха и в беда.

Към Джони изпитваше покровителствено, едва ли не бащинско отношение. А може би топлото сърце на островното момче, което имаше четирима братя, три сестри и десетки лели, чичовци, братовчеди, племенници и племеннички, долавяше прикритата самота на сирачето — беглец от другия край на света.

Още откакто овладя основната техника на гмуркане, Джони досаждаше на Мик да го вземе, за да изследват морето отвъд рифа, където можеше да изпита новите си умения в дълбоката вода сред големите риби. Но Мик не бързаше. Нетърпелив в дреболиите, той беше предпазлив в големите начинания. Знаеше, че гмуркането в малък, безопасен вир близо до мостика е твърде различно от това в открито море. Там всичко можеше да се случи. Имаше мощни течения, избухваха неочаквани бури, а и акулите можеха да са много опасни — изобщо морето криеше изненади дори за най-опитния гмурец. То беше безмилостно към онези, които грешаха, и не им даваше възможност да се поправят.

Шансът на Джони дойде най-неочаквано, с помощта на Сузи и Спутник. Професор Казан реши, че им е време да тръгнат да си „вадят хляба“ по света. Никога не държеше двойка делфини повече от година, убеден, че не е справедливо. Те бяха свикнали да живеят колективно и имаха нужда от контакт със собствения си вид. След като ги пуснеше, повечето делфини се задържаха близо до острова и винаги можеха да ги извикат по подводните говорители. Не се съмняваше, че Сузи и Спутник ще постъпят по същия начин.

Ала те направо отказаха да си тръгнат. Когато шлюзовете на басейна се отвориха, поплуваха в канала, който водеше към морето, но после се втурнаха назад, сякаш се бояха да не ги затворят навън.

— Знам каква е работата — каза Мик възмутен. — Толкова са свикнали да ги храним, че ги мързи да си хващат рибата сами.

В това може и да имаше някаква истина, но тя не обясняваше всичко, защото професор Казан помоли Джони да плува надолу по канала и те го последваха в морето. Дори не стана нужда да натиска клавишите на комуникатора.

След това вече не плуваха в опустелия басейн, за който, макар и никой да не знаеше, професор Казан имаше други планове. Всяка сутрин веднага след първите часове в училище Мик и Джони се срещаха с двата делфина и тръгваха към рифа. Понякога вземаха и сърфа 7 7 Онова, което у нас е известно като „сърф“, е всъщност „уиндсърф“ — т.е. придвижва се с платно. Сърфът, за който става дума, прилича повече на шейна без плазове. — Б.пр. на Мик — използваха го за плаваща база, на която товареха екипировката си и хванатата риба.

Мик разказа потресаваща история — как седял на същата тази дъска, а една тигрова акула се въртяла наоколо и се опитвала да отхапе от петнайсеткилограмовата баракуда, която бил ударил и съвсем неблагоразумно оставил да виси във водата.

— Искаш ли да оцелееш на Големия бариерен риф — каза той, — трябва да извадиш уловената риба колкото се може по-скоро от водата. Австралийските акули са най-гадните в света. Всяка година изяждат по трима-четирима гмурци.

Такова нещо да ти е драго да го чуеш. Джони се запита колко ли време ще й трябва на акулата, за да прегризе петте сантиметра полиуретан и стъклопласт на сърфа — ако наистина си науми да го направи.

Но докато ги придружаваха Сузи и Спутник, нямаше опасност от акули; нещо повече, те не се забелязваха. Присъствието на двата делфина създаваше прекрасно чувство за сигурност, каквото никой гмурец преди тях не бе имал в открито море. Понякога Ейнар и Пеги се присъединяваха към Сузи и Спутник, а веднъж ги придружи стадо от поне петдесет делфина. Това беше малко прекалено, защото водата кипеше от тела и видимостта стана почти нулева, но на Джони не му даде сърце да ги обиди, като натисне копчето ТРЪГНИ.