Артър Кларк - Островът на делфините

Секунди по-късно къщата се разтресе. Раздаде се звук, който, въпреки невероятната си сила, се оказа изненадващо познат. За миг той върна Джони към началото на неговите приключения. Спомни си как ревяха реактивните двигатели на „Санта Ана“ само на няколко крачки под него, докато се катереше по корпуса на кораба някъде там, на другия край на света, сякаш преди векове.

Ревът на океана не допускаше разговори. Колкото и неочаквано, да беше, шумът още повече се засили, защото върху покрива се изливаше порой, какъвто Джони не си беше представял. Слабата дума „дъжд“ беше безсилна да го опише. Ако съдеше по звука, който достигаше през покрива и стените, човек можеше да се удави от самата маса вода — стига преди това тя да не го смажеше с тежестта си.

Но семейството на Мик приемаше всичко това съвсем спокойно. Дори малките деца седяха около телевизора и гледаха образа, макар да не чуваха и дума от звука. Госпожа Науру невъзмутимо плетеше — рядко умение, което беше научила на младини и с което смайваше Джони, защото не беше виждал друг да плете. Ала сега той беше твърде тревожен и не следеше сложните движения на иглите и вълшебното преобразяване на вълната в чорап или пуловер.

Опита се да прецени по шумотевицата какво става навън. Положително ураганът изтръгваше дървета с корените им, отнасяше лодки и дори къщи! Но воят на вятъра и оглушителният, безкраен грохот на водата заглушаваха всички останали звуци. И топове да гърмяха пред вратата, никой нямаше да ги чуе.

Джони погледна към Мик за кураж. Очакваше знак, че нещата са наред, че бурята скоро ще отмине и всичко ще бъде както преди. Но Мик сви рамене, а после показа със знаци как си слага маската и диша през мундщука на акваланга, което според Джони не беше никак забавно при дадените обстоятелства.

Чудеше се какво става навън — всичко му изглеждаше някак недействително, освен стаята и хората в нея. Сякаш само те бяха на този свят и ураганът нападаше само тях. Сигурно по същия начин са се чувствали Ной и семейството му, единствените оцелели след потопа.

Джони не си беше представял, че може да го уплаши някаква буря. В края на краищата това беше само вятър и вода. Но демоничната ярост, бушуваща около крехката крепост, където се беше приютил, надминаваше всичко, което познаваше и си беше представял. Ако някой му кажеше, че целият остров ще бъде пометен в морето, щеше да му повярва.

Внезапно през рева на бурята отекна мощен трясък, но не беше възможно да се каже дали е близо или далеч. В същия миг светлината изгасна.

Този момент на пълен мрак, когато бурята вилнееше с цялата си сила, беше един от най-ужасните в живота на Джони. Докато виждаше приятелите си, макар че не можеше да разговаря с тях, той се чувствуваше в относителна безопасност. Сега остана сам в изпълнената с вой нощ, безпомощен пред природните стихии, за чието съществуване не бе и предполагал.

За щастие тъмнината трая само няколко секунди. Господин Науру се беше приготвил — той имаше електрически фенер. Щом го светна, Джони видя, че всичко бе както преди, и се засрами от уплахата си.

Дори сред ураган животът не спира. Вече не можеха да гледат телевизия и по-малките деца започнаха да си играят или да разглеждат книжки с картинки. Госпожа Науру продължи невъзмутимо да плете, а съпругът й се зарови в някакъв дебел, пълен с диаграми, статистически данни и карти доклад на Световната организация по прехраната. Мик нареди пулове за дама. Джони нямаше много настроение да играе, но реши, че ще бъде по-разумно да не бездействува.

Нощта минаваше бавно. Понякога ураганът отслабваше за миг, а ревът на вятъра стихваше дотолкова, че би могъл да се чуе човешки крясък. Но никой не правеше такова усилие, защото нямаше какво да си казват, а и много скоро грохотът отново достигаше предишната си сила.

Към полунощ госпожа Науру стана, отиде в кухнята и няколко минути по-късно се върна с кана горещо кафе, алуминиеви канчета и разнообразни сладкиши. Джони се запита дали не яде за последен път. Въпреки всичко му се услади, а след това продължи да губи игра подир игра.

Едва към четири сутринта, само два часа преди разсъмване, яростта на бурята започна да стихва. Силата й чезнеше, докато в един момент се превърна в най-обикновен ураганен вой. В същото време дъждът намаля и вече нямаха чувството, че се намират под водопад. Към пет часа ги връхлетяха няколко порива, не по-малко страшни от преди, но това беше агонията на урагана. Когато слънцето се издигна над смазаната земя, вече можеше да се излиза.