Артър Кларк - Островът на делфините

А що се отнася до Джони, той не изпитваше колебания. Докато следваше лъча на фенерчето си нагоре по плажа и по пътеката към административния център, той осъзна, че може би за последен път върви по Острова на делфините и че нищо чудно да не види никога вече изгрева на слънцето. Предстоеше му тежка задача, каквато малко момчета на негова възраст са изпълнявали, но той я приемаше с готовност. Не се мислеше за герой — само изпълняваше своя дълг. Живя щастливо на този остров, намери си и път в живота, който напълно го задоволяваше. Ако искаше да запази този начин на живот, трябваше да се бори за него — и ако е необходимо, дори да рискува.

Малката сграда на болницата, в която някога се събуди като изгорял от слънцето корабокрушенец, беше съвсем тиха. Пердетата на всички прозорци бяха спуснати, освен на един, от който струеше жълтата светлина на газена лампа. Джони не се стърпя и надникна в ярко осветената стая. Сестра Теси, напълно изтощена, седеше на бюрото си в канцеларията и пишеше в голям регистър или дневник. На няколко пъти обърса очите си и Джони с вълнение осъзна, че е плакала. Фактът, че тази огромна, оправна жена бе доведена до сълзи, доказваше едно — положението беше трагично. А може би, помисли си Джони и изведнъж му прималя, е закъснял…

Положението не беше чак толкова страшно, но не беше и никак весело. Почука тихо и влезе в канцеларията. Сестрата се окопити и прие професионалното си изражение. Вероятно щеше да изхвърли всеки, който я безпокоеше по това време, но към Джони изпитваше слабост.

— Много е болен — прошепна тя. — Ако имам лекарства, ще го оправя за няколко часа! Но така… — Тя сви безпомощно широките си рамене и добави: — А и не е само професорът. Имам още двама пациенти, които трябва да се ваксинират против тетанус.

— Мислиш ли, че професорът може да се оправи, ако не дойде помощ? — промълви Джони.

Тя не отговори. Мълчанието й беше достатъчно красноречиво и решаващо за Джони. За късмет сестрата беше прекалено уморена и не забеляза, че вместо „Лека нощ!“, той й каза „Довиждане!“.

Когато стигна до брега, Сузи вече беше впрегната, а Спутник чакаше търпеливо.

— Дойдоха за пет минути — каза Мик. — Изплашиха ме, когато изникнаха от тъмнината. Не ги очаквах толкова скоро.

Джони погали двете влажни, бляскави тела и делфините се отъркаха гальовно о него. Почуди се къде и как са прекарали бурята — не можеше да си представи как живо същество би могло да оцелее сред бушуващите около острова вълни. Зад тръбната перка на Спутник видя рана, но инак и двамата изглеждаха добре.

Шише с вода, компас, фенерче, херметическа кутия с храна, плавници, маска, шнорхел, комуникатор. Джони ги провери едно по едно. После каза:

— Благодаря ти за всичко, Мик, скоро ще се върна.

— Иска ми се да тръгна с теб — отвърна Мик сподавено.

— Няма за какво да се тревожиш — каза Джони, макар да не беше толкова сигурен. — Сузи и Спутник ще ме пазят, нали? — Не можа да се сети какво повече да каже, затова се качи на сърфа, подвикна „Да тръгваме!“ и махна на опечаления Мик. Сузи потегли към морето.

Тръгна точно навреме, защото в този миг видя към плажа да се спускат светлини на фенери. Докато се измъкваше в тъмнината, съжали Мик — нали щеше да тегли последствията.

Може би пък преди век и половина Мери Уотсън е отплувала от същия този плаж, правейки злополучния опит за спасение в онази малка желязна кутия с бебето и умиращия слуга? Колко чудно, че в тази ера на космически кораби, атомна енергия и колонии по планетите той потегляше горе-долу по същия начин от същия остров!

А може би в края на краищата нямаше нищо страшно. Ако не беше чул за опита на Мери Уотсън, надали щеше да се вдъхнови и да го повтори. А ако успееше, тя нямаше да е умряла напразно на самотния риф, на четирийсет мили северно от острова.

Джони остави на делфините да определят посоката, докато се измъкнат от рифа. Тяхната чудна ехо-система, която изпълваше тъмното море с недоловими за неговото ухо сигнали, им показваше къде точно се намират. Разкриваше им всички прегради и всички по-големи риби на стотина и повече метра. Милиони години преди хората да изобретят радара, делфините (както и прилепите) го бяха почти усъвършенствували. Вярно е, че те използуваха звукови, а не радиовълни, но принципът беше същият.

Имаше вълнение, но не твърде силно. Понякога го заливаше пяна, друг път сърфът забиваше нос в някоя вълна, но повечето време се плъзгаше спокойно по повърхността. В тъмното беше трудно да прецени бързо ли се движат. Когато светна с фенерчето, му се стори, че водата хвърчи с огромна скорост покрай него, ала всъщност знаеше, че плуват с не повече от десет мили в час.