Артър Кларк: Островът на делфините

Погледна часовника си. Вече бяха изминали петнайсет минути и когато хвърли поглед назад, от острова нямаше и следа. Очакваше да види някоя светлинка, но те бяха изчезнали. Отдалечен на мили от сушата, той се носеше в нощта с мисия, която само преди година би го ужасила. Но Джони не се страхуваше или поне можеше да владее страховете си, защото знаеше, че е с приятели, които ще го предпазят от беда.

Стана време да определи курса. Това не беше проблем. Дори приблизително да се движеше на запад, пак рано или късно щеше да попадне на дългия с хиляди километри австралийски бряг. Погледна компаса и за своя изненада установи, че няма нужда да променя посоката. Сузи вече беше поела курс на запад.

Какво по-очевидно доказателство за интелекта й? Сигналът ПОМОЩ, подаден от Мик, се бе оказал достатъчен. Нямаше нужда да й сочи единствената посока, откъдето можеше да се търси помощ. Тя вече я знаеше, тъй като неведнъж бе преброждала бреговете на Куинсланд.

Но плуваше ли Сузи с всички сили? Джони се чудеше дали да остави скоростта на нея, или да й обърне внимание върху спешността на мисията… Най-сетне реши, че няма да сгреши, ако натисне копчето БЪРЗО.

Усети как дъската подскочи, но не почувствува забележимо увеличение на скоростта. Намекът трябваше да е достатъчен. Беше ясно, че Сузи разбира какво прави, и развива най-подходящата и икономична скорост. Ако плуваше по-бързо, само щеше да се измори.

Нощта беше много тъмна, луната все още не беше изгряла, а ниските облаци, останали след бурята, скриваха почти всички звезди. Морето дори не фосфоресцираше както обикновено. Може би светещите същества от глъбините все още се съвземаха от урагана и нямаше да заблестят, преди да преодолеят сътресението. Джони би се радвал на тяхното меко сияние, защото от време на време се плашеше от бясното препускане през катраненочерната тъма. Ами ако някоя огромна вълна или скала надигне невидима глава — та носът му беше само на десет сантиметра от повърхността на водата! Въпреки доверието му в Сузи страховете започнаха да надделяват и трябваше да се бори с тях.

Мигът, в който зърна първото бледо лунно сияние на изток, бе неописуем. Облаците все още бяха гъсти, но макар да не виждаше самата луна, отразената й светлина ставаше все по-силна. Не различаваше подробности, но поне виждаше хоризонта и това много го успокои. Сега можеше да се увери със собствените си очи, че пред него няма скали и рифове. Подводните сетива на Сузи бяха далеч по-точни от напрегнатия му взор и все пак така не се чувстваше съвсем безпомощен.

Навлязоха в по-дълбоки води и неприятните, набраздени вълнички, по които сърфът се друсаше в началото на пътуването, останаха назад. Вече се плъзгаха по дълги, заоблени вълни, чиито гребени бяха раздалечени на стотици метри. Трудно можеше да прецени височината им — лежеше и те несъмнено му изглеждаха по-големи, отколкото бяха в действителност. Сузи се катереше по дълги плавни склонове, после за миг сърфът се задържаше на върха на движещата се водна планина и се спускаше към долината. Сетне всичко започваше отново. Джони отдавна се беше пригодил към издигането и спускането и по усет наместваше тежестта си върху дъската. Също както при каране на велосипед, той го правеше, без да се замисля.

Изтънелият лунен сърп внезапно проби облаците. За първи път Джони видя необятната, развълнувана шир и големите вълни, запътени в тъмната нощ. Гребените им блестяха като сребро на лунната светлина и така браздите изглеждаха още по-тъмни. Гмуркането на сърфа в тъмните долини и бавното му изкачване към върховете на движещите се планини беше непрекъсната смяна на нощ с ден и на ден е нощ.

Джони погледна часовника — пътуваше вече четири часа. Ако всичко беше наред, това означаваше, че бе изминал около четирийсет мили. Скоро щеше да се зазори. Два пъти задрямва и пада, пръхтейки във водата. Никак не му беше приятно да плува в тъмнината и да чака Сузи да се върне, за да го вземе.

Небето на изток бавно просветля. Докато гледаше назад в очакване на първите слънчеви лъчи, си спомни утрото, когато се озова сред останките на „Санта Ана“. Колко безпомощен се чувствуваше и колко безжалостно го изгори тропическото слънце! Сега беше спокоен и уверен, макар че беше немислимо да се върне назад — от сушата положително го деляха поне петдесет мили. Слънцето също не беше опасно, защото кожата му имаше плътен златистокафяв загар.

Изгревът бързо измести нощта и като почувствува на гърба си топлината на новия ден, Джони натисна копчето СПРИ. Беше време Сузи да си почине, пък и да си потърси нещо за закуска. Джони се плъзна от сърфа, изплува напред, свали хамута й и тя се отдалечи, като заподскача весело над водата. От Спутник нямаше следа. Той вероятно преследваше риба наоколо, но щеше да дойде много бързо, щом го повика.