Артър Кларк: Островът на делфините

От тях — ни следа, но в това нямаше нищо чудно. Те без съмнение бяха забелязали косатките и съвсем разумно стояха настрана. Дори да имаха доверие на Снежка, приятелят й ги плашеше.

Дали са побягнали надалеч, или — каква ужасна мисъл! — косатките ги бяха докопали? Джони знаеше, че не се ли върнат, с него е свършено, защото се намираше поне на четирийсет мили от австралийския бряг.

Не смееше да натиска призивното копче втори път. Косатките можеха пак да дойдат, а не изпитваше никакво желание отново да преживее всичко дори и да беше убеден, че ще бъде с щастлив завършек. Не му оставаше друго, освен да седи, да чака и да оглежда морето за трийсетсантиметровата перка на хоризонта.

След петнайсет безкрайни минути Спутник и Сузи се зададоха от юг. Вероятно бяха чакали да изчезне опасността. Джони се зарадва на двата делфина така, както не се бе радвал на човек. Спусна се във водата и нагласи хамута. Потупваше ги и ги галеше — нали така обичаха, — и им говореше, сякаш можеха да го разберат. А те сигурно го разбираха, защото, макар и да знаеха само няколко английски думи, бяха много чувствителни към тона му. Винаги можеха да познаят кога е доволен и кога ядосан, а сега положително споделяха собственото му чувство на невероятно облекчение.

Той пристегна ремъците на Спутник, провери дали отворът за дишане и плавниците му са свободни и се покатери отново на дъската. Щом легна и се намести добре, Спутник потегли.

Но той не продължи да плува на запад към Австралия, а се насочи на юг. „Хей! — рече Джони. — Не натам!“, но после се сети за косатките и си каза, че идеята съвсем не бе лоша. Нека Спутник избира пътя, а той ще чака да види какво ще стане.

Джони за първи път се придвижваше толкова бързо на сърф. Близо до водата скоростта мами, но щеше да е наистина учуден, ако не развиваха поне петнайсет мили в час. Спутник продължи да плува около двайсет минути на юг, а после — както се надяваше и очакваше Джони — свърна на запад. Ако имаха късмет, щяха да стигнат безпрепятствено до Австралия.

Джони се обръщаше от време на време, за да се увери, че не ги преследват, но пустата шир не се нарушаваше от висока гръбна перка. Веднъж на неколкостотин метра над вълните, изскочи скат-манта 9 9 „Морски дявол“, достигащ 6,5 м ширина и тегло 2 т. — Б.р. , застина във въздуха като грамаден черен прилеп, а после се стовари с плясък, който се чу надалеч. През втората част от пътя единствено неговата поява напомни за живота, гъмжащ в океана.

Към обед Спутник започна да намалява скоростта, но продължи храбро да тегли. На Джони никак не му се искаше да спират, докато не зърне бреговата линия. Тогава щеше да смени Спутник със Сузи — искаше да й даде възможност да си почине. Ако преценяваше правилно, Австралия се намираше на не повече от десет мили и всеки миг щеше да се покаже.

Спомни си как видя за първи път Острова на делфините при обстоятелства толкова подобни и едновременно толкова различни. Островът напомняше малък облак на хоризонта, който трепти в омарата. Но сега приближаваше не остров, а огромен континент с брегова линия, дълга хиляди километри. И най-лошият навигатор не би пропуснал такава цел — а той разполагаше с двама най-добри специалисти. Не се тревожеше, ала започваше да губи търпение.

За първи път зърна брега, когато една необикновено голяма вълна изнесе сърфа високо. Вдигна поглед, застанал за миг на гребена й. И там, далеч напред, съзря бялата, ширнала се от единия до другия край на хоризонта линия.

Дъхът му секна и той почувствува как кръвта пулсира в главата му. Само на час-два път го чакаше спасение и помощ за професора. Дългото му пътуване с шейна през океана бе към края си.

Трийсет минути по-късно друга, още по-голяма вълна, му позволи да види по-добре брега пред себе си. Тогава си даде сметка, че морето не беше спряло да си играе с него. Все още му предстоеше най-страшното изпитание.

Ураганът беше отминал преди два дни, но морето го помнеше. С приближаването към брега Джони започна да различава дърветата, къщите и неясните сини гърбици на планините по-навътре в сушата. Ала видя и чу страхотните вълни пред себе си. Тътенът огласяше въздуха. От север до юг, по цялата дължина срещу брега, се носеха увенчани с бяло планини. Щом се натъкнеха на полегатия склон, огромните вълни се разбиваха на триста метра в морето. Подобно на залитащ човек, те набираха скорост при обръщането си и когато най-сетне се разбиеха, оставяха след себе си димящи облаци от пръски.