Артър Кларк: Островът на делфините

Задържа дъската насочена точно срещу брега, като поглеждаше през рамо към идващите вълни. Зададе се една, която започна да се разбива още докато се надигаше в морето. Целият й гребен стана в зайчета. Джони погледна към брега и видя, че подскачащите фигури бурно го подканят. Моментът беше настъпил.

Забрави всичко друго и замаха с крака, бутайки с все сили дъската пред себе си. Тя сякаш едва се помръдваше, едва пъплеше по водата. Не смееше да погледне назад, но чувстваше как вълната бързо се надига след него, защото дочуваше все по-близо и по-високо рева й.

Вълната пое дъската и бясното му ритане стана колкото безполезно, толкова и ненужно. Беше във властта на неукротима сила, така могъща, че безсилните му напъни не можеха нито да й помогнат, нито да й попречат. Оставаше му единствено да се отпусне и толкова.

Първото усещане на гребена на вълната беше изненадващо спокойствие. Дъската под него беше уравновесена и се движеше едва ли не като по релси. И макар че положително му се струваше, дори стана тихо, сякаш шумът и вълнението останаха зад него. Единственият звук, който долавяше, беше съскането на пяната — тя кипеше около него, заливаше с мехурите си главата му и го заслепяваше. Приличаше на ездач, яхнал кон без седло, който нищо не вижда, защото гривата плющи в лицето му.

Сърфът беше сполучливо конструиран, Джони имаше добро чувство за равновесие и инстинктът го крепеше на вълната. Несъзнателно се местеше напред-назад с частици от сантиметъра, за да разпредели правилно тежестта си и да държи дъската хоризонтална. В един миг откри, че може отново да вижда. Пяната слезе до кръста му, освободи главата и раменете от свистящите, ослепителни пръски и само вятърът духаше в лицето му.

Така беше по-добре, защото се движеше с трийсет-четирийсет мили в час. Дори Сузи и Спутник — че и Снежка — не можеха да развият такава скорост. Джони лежеше закрепен на гребена на грамадната вълна, която му се струваше недействителна. Завиваше му се свят, щом погледнеше в бездната под себе си.

Брегът бе на стотина метра пред него, когато вълната започна да се преобръща, само миг, и щеше да се срине. Джони знаеше, че този момент е най-опасен. Ако вълната се стовареше върху му, щеше да го смели на каша.

Усети как дъската започва да се люлее напред-назад и да забива ужасяващо нос към дълбините — пропаднеше ли, това би сложило край на всичко. Вълната, която бе яхнал, беше по-опасна и от най страшното морско чудовище, а и неимоверно по-мощна. Не успееше ли да предотврати залитането напред, Джони щеше да се плъзне по извитата водна канара, тя щеше да надвисне над него, невъзпирана от нищо, щеше да става все по-голяма и по-голяма, докато най-сетне се стовари отгоре му.

Безкрайно предпазливо изтегли назад тежестта си и носът бавно се надигна. Не смееше да се дръпне повече, защото така би се изплъзнал от на вълната и следващата щеше да го направи на пихтия. Трябваше да внимава за точното, несигурно равновесие на самия връх на грамадата от пяна и ярост.

Планината под него започна да потъва и той заслиза с нея, като все още държеше сърфа хоризонтално. Грамадата се сплеска и се превърна в хълм, сетне в могила от игрива пяна, а накрая спирачната сила на брега отне всичката й енергия. Дъската продължи да лети напред по инерция, като стрела през вече хаотичния въртоп от пяна. Последва внезапно сътресение, продължително пързаляне и Джони се озова не сред бушуващата вода, а върху неподвижния пясък.

Почти в същия миг го сграбчиха здрави ръце и го вдигнаха на крака. Чу гласове, но все още беше оглушен от тътена на морето и долавяше само откъслечни фрази: „Глупаво хлапе… Късмет има, че оживя… Не е от нашите дечурлига…“

— Нищо ми няма — промърмори той, докато се измъкваше от ръцете им.

После се обърна към морето — дали ще види Спутник и Сузи отвъд прибоя? Но веднага ги забрави, разтърсен от мисълта какво всъщност бе преживял.

Чак сега загледан във водните планини, запенени и димящи, си даде сметка през какво бе преминал. Човек надали би могъл да преодолее два пъти такова премеждие. Наистина имаше късмет, че оцеля.

Сетне тялото му се отпусна, краката му отмаляха и той щастлив седна, впил ръце в твърдата гостоприемна австралийска земя.

— Сега можеш да влезеш — каза сестра Теси. — Но да се разберем, само пет минути! Все още е отпаднал, а не се е съвзел и от последния посетител.

Джони знаеше кого има предвид. Два дни преди това госпожа Казан дебаркирала на острова като „отряд казаци“, както се изрази някой, и то почти без преувеличение. Направила енергичен опит да отмъкне професора на лечение в Москва, но само решителността на Теси и хитруването на пациента й попречили. И все пак за малко да се наложи, но за щастие докторът, който прелитал всеки ден от континента, издал строга заповед да не пренасят болния поне една седмица. И така госпожа Казан заминала за Сидни, за да види какво може да й предложи Австралия в областта на културата, а то не беше никак малко. Обещала да се върне точно след седмица.