Артър Кларк - Одисея в космоса 2061

За момент Ван дер Берг си помисли с копнеж за планината Зевс; толкова много неща можеха да свършат там. Но сеизмичните смущения — които непрекъснато се влошаваха с изравняването на Йо и Луцифер — изключваха напълно тази възможност. Той се чудеше дали инструментите му все още функционират. Щеше да ги провери отново веднага щом успееха да разрешат по-неотложния проблем.

— Ще летим по крайбрежието към Екватора — така или иначе, това е най-доброто място за приземяване на совалката. На радарната карта са отбелязани някои равни площи във вътрешността на сушата около шейсетия градус на запад.

— Знам. Платото Масада. („Ето още един шанс, добави мислено Ван дер Берг, да направим проучване. Никога не пропускай неочакваната възможност…“)

— Значи решаваме да бъде платото. Сбогом, Венеция. Сбогом, дядо…

Когато приглушеният рев на двигателите затихна, Крис Флойд извърши процедурите за обезопасяване на дюзите за последен път, откопча колана на седалката и протегна ръце и крака, доколкото това бе възможно в ограниченото пространство на „Бил Ц.“.

— Гледката не е чак толкова лоша — за свят като Европа — заяви той бодро. — Сега ще имаме четири дни на разположение, за да разберем дали запасите на совалките са наистина толкова лоши, колкото се твърди. Е — кой от нас ще говори пръв?

„Жалко, че не съм изучавал психология навремето, каза си Ван дер Берг. Сега щях да мога да изследвам параметрите на неговите халюцинации. И все пак той изглежда напълно нормален — освен ако не говорим по онази тема.“

Макар че почти всички седалки са удобни при гравитация една шеста джи, Флойд беше наклонил своята до края и бе сложил ръце зад тила. Ван дер Берг внезапно си спомни, че това е класическата позиция на пациента в дните на стария и все още не съвсем дискредитиран фройдистки психоанализ.

Той бе доволен, че спътникът му заговори пръв, донякъде от чисто любопитство, но главно защото се надяваше, че колкото по-скоро Флойд си избиеше тези глупости от главата, толкова по-бързо щеше да се излекува, или поне нямаше да представлява някаква заплаха. Но оптимизмът му не беше много голям: сигурно в дъното на цялата история се криеше някакъв много сериозен проблем, който бе успял да предизвика такава силна халюцинация.

Беше много смущаващо да открие, че мнението на Флойд напълно съвпадаше с неговото и той вече си беше поставил собствена диагноза.

— Корабната ми психическа характеристика е от степен А.1 плюс — каза той, — което означава, че дори имам възможност да преглеждам собственото си досие — само около десет процента от космонавтите имат право на това. Така че съм объркан не по-малко от теб — но въпреки всичко аз видях дядо си и той разговаря с мен. Никога не съм вярвал в призраци — кой ли пък вярва? — но това би трябвало да означава, че е мъртъв. Така съжалявам, че не можахме да се опознаем по-добре — очаквах срещата ни с нетърпение… Но сега поне ще ми остане някакъв спомен…

След малко Ван дер Берг проговори:

— Опиши ми точно какво ти каза. Крис се усмихна малко тъжно и отговори:

— Никога не съм могъл да запомням абсолютно всичко, а и бях толкова зашеметен от цялото преживяване, че едва ли бих могъл да ти предам точните думи. — Той направи пауза и на лицето му се появи израз на концентрация.

— Странно; сега като си припомням, не мисля, че говорихме с думи.

„Още по-лошо, помисли си Ван дер Берг; сега пък и телепатия, освен живот след смъртта.“ Но той само отвърна:

— Е добре, опиши ми поне същината на — ъъ — разговора. Аз изобщо не чух да казваш нещо, ако си спомняш.

— Така е. Той каза нещо от рода на: „Исках да те видя отново и съм много щастлив. Сигурен съм, че всичко ще мине добре и «Юнивърс» скоро ще ви прибере.“

„Типично сладникаво съобщение на дух, помисли си Ван дер Берг. Никога не казват нещо полезно или изненадващо — само отразяват надеждите и страховете на този, който ги чува. От подсъзнанието не излиза никаква информация…“

— Продължавай.

— Тогава го попитах къде са отишли всички — защо градът е изоставен. Той се засмя и ми даде отговор, който все още не мога да проумея. Нещо от рода на: „Зная, че не сте искали да им навредите — но когато ви видяхме да се приближавате, едва успяхме да ги предупредим. Всички…“ — и тук той използва някаква дума, която не бих могъл да произнеса, дори и да я бях запомнил — „… се скриха под водата — когато се наложи, те могат да се движат бързо! Няма да се покажат, докато не си отидете, но за щастие вятърът разсея отровата.“ Какво ли искаше да каже с това? Продуктът, който отделя совалката, е само чиста пара — от нея е съставена и по-голямата част от атмосферата им.