Джон Гришам - Камерата

— Безплатно — повтори Сам. — Каква щедрост. Нима не знаеш, синко, че сега получавам поне по три предложения седмично от адвокати, които искат да ме представляват безплатно? Големи адвокати. Известни адвокати. Богаташи. Вярно, че някои от тях са отвратителни влечуги. Всички те искрено желаят да седнат на твоето място, да запишат всички предложения и молби, отправени в последната минута, да дават интервюта, да застанат пред камерите, да ми държат ръката в последните часове, да наблюдават как ми пускат газа, после да проведат поредната пресконференция, да подпишат до говор за записваното на книга, за снимането на филм, а може би и на телевизионен сериал за живота и времето, в което е живял Сам Кейхол, един истински убиец от Клана. Разбираш ли, момче, аз съм известен и това, което съм извършил, е вече легенда. И тъй като се готвят да ме убият, след това ще стана още по-известен. Затова ме искат адвокатите. Струвам куп пари. Ама това е, нещата тая страна са много калпави.

Адам клатеше глава.

— Кълна ви се, че не искам нито една от тези облаги. Ще го оформим писмено. Ще подпишем споразумение за запазване на пълна тайна.

Сам се изкиска.

— Добре, ама кой ще го приведе в сила, след като мен ме няма?

— Вашето семейство — отвърна Адам.

— Забрави за семейството ми — отсече Сам.

— Мотивите ми са безкористни, мистър Кейхол. Фирмата, в която работя, ви е представлявала седем години и ние знаем почти всичко за живота ви. Проучих доста задълбочено и миналото ви.

— Стотици тъпи репортери са разглеждали дори бельото ми. Много хора май знаят твърде много за мен, но аз нямам абсолютно никаква полза сега от цялата тая комбинирана информация. Остават ми четири седмици. Знаеш ли това?

— Да, имам копие от становището на съда.

— Четири седмици, и ще ми пуснат газа.

— Затова хайде да се заловим за работа. Обещавам ви, че няма да кажа нито дума на пресата, и освен ако вие не ми разрешите, никога няма да повторя нищо, казано от вас, и никога няма да подпиша договор за написването на книга или снимането на филм. Заклевам се.

Сам запали още една цигара и се загледа в нещо върху гишето. Леко разтри с десния палец дясното си слепоочие, а цигарата бе на сантиметри от косата му. Доста дълго единственият звук бе гъргоренето от изтощения вентилатор на прозореца. Сам пушеше и размишляваше. Адам драскаше нещо в бележника си и беше много горд, че краката му си стоят неподвижно на пода, а стомахът не го боли. Мълчанието бе неловко и той съвсем правилно си помисли, че Сам би могъл да си седи, да пуши и да мисли, без да говори нищо дни наред.

— Познаваш ли „Барони“? — тихо попита Сам.

— „Барони“ ли?

— Да, „Барони“. Дойде тук миналата седмица от Девети областен съд. Дело от Калифорния.

Адам си блъскаше главата да си спомни нещо за Барони.

— Може би съм го виждал.

— Може би си го виждал ли? Ти си добре образован, знаеш много и така нататък и може би си виждал делото „Барони“? Що за тъпак си, ей богу?

— Не съм тъпак.

— Добре, добре. Какво ще кажеш за делото „Щата Тексас срещу Икс“? Сигурно си чел за него.

— Кога се е гледало?

— През последните шест седмици.

— От кой съд?

— От Пети областен.

— Осмата поправка ли?

— Не бъди глупав — изръмжа Сам с искрено отвращение. — Да не мислиш, че прекарвам времето си в четене на дела за свободата на словото. Тук седи собственият ми задник, момче, собствените ми китки и глезени ще бъдат вързани и собственият ми нос ще вдиша отровата.

— Не, не помня нищо за Икс.

— Какво четеш изобщо?

— Всички важни дела.

— Чел ли си делото „Беърфут“?

— Разбира се.

— Разкажи ми за Беърфут.

— Какво е това, изпит ли?

— Така го искам. Откъде е бил Беърфут? — попита Сам.

— Не си спомням. Но делото се казваше „Беърфут срещу Естел“, най-известния случай през осемдесет и трета година, в който Върховният съд постанови, че осъдените на смърт не могат да задържат за по-късен етап искове за обжалване, които да ги спасят впоследствие. Най-общо казано.

— Да, чел си го. Не ти ли се струва странно, че един и същи съд може да си променя мнението когато си пожелае? Помисли за това. В продължение на два века Върховният съд на САЩ е разрешавал законно екзекуциите. Твърдеше се, че са конституционни, въз основа на Осмата поправка. После, през седемдесет и втора, Върховният съд на САЩ цитира същата непроменена конституция и обяви смъртната присъда извън закона. После, през се деветдесет и шеста, Върховният съд на САЩ обяви, че в края на краищата екзекуциите били законни. Същите надути пуяци с черни тоги в същата онази сграда във Вашингтон. Сега Върховният съд на САЩ отново променя правилата чрез същата конституция. Момчетата на Рейгън са се отегчили да четат толкова много обжалвания, затова обявяват, че затварят някои вратички. Струва ми се странно.