Джон Гришам - Камерата

— Ще заключа вратата — каза Пакър от прага. — Ще доведем Сам. — Вратата се затръшна и Адам остана сам. Бързо си избра място в края на стаята в случай, че дойдеше и друг колега; той несъмнено би заел позиция в другия край. Така биха могли да подготвят стратегията си, без да си пречат. Придърпа един стол към дървеното гише, остави сакото си на друг стол, извади бележник, отвори писалката и започна да си гризе ноктите. Опита се да спре, но не можа. Стомахът му се бунтуваше яростно, а краката му трепереха неудържимо. Разгледа през преградата частта на затворниците — същото дървено гише, същите стари различни по вид столове. В средата на преградата пред него се виждаше малък процеп — десет на двайсет сантиметра, и именно през тази пролука щеше да види лицето на Сам Кейхол.

Зачака нервно, повтаряйки си, че трябва да запази спокойствие, да не се притеснява, да се отпусне. Щеше да се справи с положението. Надраска нещо в бележника си, но не можа да го прочете. Нави си ръкавите. Огледа стаята за скрити микрофони и камери, но обстановката бе толкова обикновена и скромна, че трудно се връзваше с мисълта за подслушване. Ако можеше да се съди по сержант Пакър, служителите бяха флегматични, почти безразлични.

Той погледна празните столове от двете страни на преградата. Колко ли отчаяни хора са се срещали тук в последните часове от живота си със своите адвокати, за да чуят утешителни думи? Колко ли настойчиви молби са преминавали през преградата, докато часовникът безмилостно е отмервал минутите и часовете? Колко ли адвокати са седели на неговото място и са казвали на клиентите си, че няма какво повече да се направи и че екзекуцията ще се състои? Това бяха отрезвяващи мисли, които поуспокоиха Адам. Не беше нито първият, нито последният, дошъл тук на посещение. Беше адвокат, добре образован, надарен с пъргав ум, и имаше зад себе си мощната подкрепа на „Кравиц и Бейн“. Щеше да направи всичко, което е нужно. Краката му спряха да треперят и той престана да си гризе ноктите.

Резето на вратата щракна и Адам едва не подскочи, тя се отвори бавно и в частта от стаята, определена за затворниците, влезе млад бял мъж от охраната. Зад него в яркочервен гащеризон и с белезници на ръцете се показа Сам Кейхол. Той огледа мрачно стаята и премигна към преградата; очите му се спряха на Адам. Младокът отзад го дръпна за лакътя и го заведе точно срещу новия му адвокат. Беше слаб, блед и с една глава по-нисък от двамата надзиратели, които не стояха плътно зад него и не го притесняваха.

— Кой си ти? — просъска той на Адам, който в този момент отново бе захапал ноктите си.

Единият от охраната бутна стол зад Сам, а другият го накара да седне. Той постави окованите си ръце върху гишето и се втренчи в Адам. Двамата от охраната отстъпиха и понечиха до излязат, когато Адам каза:

— Може ли да свалите белезниците му?

— Не, сър. Не може.

Адам преглътна с мъка.

— Просто ги свалете. Ще бъдем тук за кратко време — рече той колкото се може по-настоятелно. Двамата от охраната се спогледаха, сякаш никога не бяха чували подобна молба. Извадиха бързо ключето и свалиха белезниците.

Сам показа пълно безразличие. Той гледаше Адам през отвора в преградата, докато надзирателите излизаха от стаята. Вратата се затръшна след тях и резето щракна.

Бяха сами. Среща на двама от семейство Кейхол. Вентилаторът бръмчеше и съскаше. В един дълъг миг това бяха единствените звуци, които нарушаваха тишината. Въпреки че полагаше всички усилия, Адам просто не можеше да гледа Сам в очите повече от две секунди. Той се подготви да записва важни неща е бележника си и докато номерираше всеки ред, погледът на Сам го изгаряше.

Най-накрая Адам пъхна визитната си картичка през отвора на преградата.

— Казвам се Адам Хол. Адвокат съм в компанията „Кравиц и Бейн“. В Чикаго и Мемфис.

Сам спокойно взе визитната картичка и я разгледа от Двете страни. Адам наблюдаваше всяко негово движение. Пръстите на стареца бяха сбръчкани и потъмнели от тютюна. Лицето му беше бледо и само небръснатата от пет дни сива остра брада му придаваше цвят. Косата му бе дълга, прошарена и мазна, опъната назад. Адам веднага реши, че той изобщо не прилича на мъжа от видеофилма. Не приличаше и на последните си снимки от процеса през осемдесет и първа. Сега бе стар, с пепеляв цвят на лицето и гъсти тънки бръчици около очите. Дълбоки бразди от възрастта и несгодите прорязваха челото му. Единственото приятно нещо у него бяха пронизващите тъмносини очи, които сега се впиха в новия посетител.