Джон Гришам - Камерата

Охраната бе приключила с него. Някой отвътре натисна копче или дръпна лост. Адам нямаше представа кой го направи, но нещо избръмча и едното крило на масивната врата от преплетени железни халки започна да Се плъзга, за да може той да влезе. Измина пет-шест метра по черния път, после спря, когато първата врата се затвори зад него. Беше на път да научи основното правило за сигурност в затвора — на всеки вход има по две заключващи се врати.

Когато първата врата зад него отново щракна на мястото си, втората се отвори и се плъзна навътре покрай оградата. В това време един як надзирател с ръце, дебели колкото краката на Адам, се появи на главния вход на Отделението и бавно се отправи към посетителя. Имаше шкембе и дебел врат и на практика изчакваше Адам, както Адам изчакваше вратите да се затворят след него.

Протегна огромната си черна ръка и каза:

— Сержант Пакър.

Адам я пое, но погледът му бе привлечен от лъскавите черни каубойски ботуши на сержант Пакър.

— Адам Хол — отвърна той, като се опитваше да се справи с ръчището на сержанта.

— Идвате при Сам — рече Пакър, сякаш съобщаваше някакъв добре известен факт.

— Да, сър — усмихна се слабо Адам, чудейки се дали всички тук го наричат просто Сам.

— За пръв път ли идвате? — Те бавно се запътиха към входа на постройката.

— Да — каза Адам и погледна към най-близкия ред отворени прозорци. — Всички осъдени на смърт ли са тук? — попита той.

— Аха. Сега са четирийсет и седем. Изгубихме един от тях миналата седмица.

Бяха стигнали почти до главния вход.

— Изгубихте ли го?

— Да. Върховният съд анулира решението си. Трябваше да бъде преместен в друго отделение с общ режим. Сега трябва да ви претърся. — Бяха стигнали входа и Адам нервно се оглеждаше, за да види къде точно Пакър смята да извърши операцията.

— Само разтворете малко краката си — каза сержантът, като взе от ръцете му куфарчето и го постави на циментовия под. Скъпите плетени мокасини бяха залепнали за земята. Въпреки че беше замаян и за миг неспособен да мисли, в този ужасен момент Адам не можеше да си спомни някой някога да го е молил да разтвори краката си, дори и малко. Но Пакър беше професионалист. Той чевръсто опипа чорапите му, прокара съвсем деликатно пръсти към коленете, които видимо трепереха, после около кръста. За щастие претърсването свърши бързо, след като сержант Пакър доста сръчно бръкна под мишниците му — да не би да носи пистолет, — после ловко пъхна дебелата си дясна ръка в куфарчето и го върна на Адам. — Днес не е най-подходящият ден за посещение при Сам — добави той.

— Казаха ми вече — отвърна Адам и отново метна сакото си през рамо.

— Оттук — измърмори Пакър, като слезе на тревата и заобиколи ъгъла. Адам покорно го последва по друга червена тухлена пътечка до обикновена незабележима врата с плевели покрай нея. На вратата нямаше никакъв надпис или табелка.

— Какво е това? — попита Адам. Смътно си спомни описанието на Гудман за мястото, но в момента всички подробности му се губеха.

— Стая за разговори — каза Пакър, извади ключ и отключи. Адам се огледа наоколо, преди да влезе, и се опита да се съсредоточи. Вратата беше в съседство с централната част на Отделението и на Адам му хрумна, че може би надзирателите и техните началници не искат адвокатите да любопитстват и да душат наоколо. И така, стигнаха до входа.

Той си пое дълбоко въздух и влезе. Нямаше други адвокати, дошли на посещение при своите клиенти, и Адам се успокои. Срещата можеше да се окаже доста бурна и емоционална и той предпочиташе всичко да стане насаме. Поне в този момент нямаше никой. Стаята бе достатъчно голяма, за да побере няколко адвокати, може би девет метра дълга и четири широка, с бетонен под и ярко луминесцентно осветление. Стената в далечния край беше от червени тухли с три прозореца до тавана, точно както външната страна на Отделението. Веднага ставаше ясно, че стаята за разговори е била пристроена впоследствие.

Вентилатор, монтиран на прозореца, бръмчеше сърдито и почти не охлаждаше. Дебела стена от тухли и метал разделяше помещението на две: от едната страна стояха адвокатите, а от другата — техните клиенти. Един Метър от стената беше от тухли, после следваше нещо като малко гише, където адвокатите можеха да поставят неотменните си бележници и да си водят задължителните записки. Яркозелена преграда от дебели метални решетки се издигаше от гишето до тавана.

Адам бавно отиде до края на стаята, минавайки покрай сбирщина от стари столове — зелени и сиви на цвят, изхвърлени от някой ресторант или канцелария.