Джон Гришам - Камерата

— На много хора им се струва странно.

— Какво ще кажеш за делото „Дулейни“? — попита Сам, дръпвайки силно от цигарата си. В стаята нямаше почти никаква вентилация и над тях вече се бе образувал облак дим.

— Къде се е гледало?

— В Луизиана. Сигурно си го чел.

— Да, сигурно. Положително съм чел повече дела от вас, но невинаги си правя труда да ги запомня, освен ако нямам намерение да ги използвам.

— Къде да ги използваш?

— За различни процедури и обжалвания.

— Значи и преди си се занимавал със смъртни присъди. Колко?

— Това ми е първата.

— Защо това не ме успокоява? Ония евреи от „Кравиц и Бейн“ са те изпратили тук да си правиш опити с мен, нали? Да се поупражниш малко, да обогатиш практиката си.

— Казах ви, че никой не ме е изпратил тук.

— Как е Гарнър Гудман? Жив ли е още?

— Да. Той е на вашите години.

— Значи не му остава много, нали? А Тайнър?

— Мистър Тайнър е добре. Ще му кажа, че сте питали за него.

— О, моля те. Кажи му, че наистина ми липсва, всъщност и за двамата ми е мъчно. По дяволите, трябва ха ми почти две години, за да се отърва от тях.

— Те се изтрепаха от работа заради вас.

— Кажи им да ми изпратят сметката. — Сам се подсмихна под мустак и това бе първата му усмивка от началото на срещата им. Той старателно изгаси цигарата в чашката и запали нова. — Истината е, мистър Хол, че мразя адвокатите.

— Това е типично за американците.

— Адвокатите ме преследваха, обвиняваха, мамеха и после ме натикаха тук. Откакто съм дошъл, отново ме преследват, изстискват, лъжат и сега се връщат чрез теб, някакъв разпален младок без никаква идея как въобще да стигне до проклетата съдебна зала.

— Може би ще останете изненадан.

— Ще бъда страшно изненадан, синко, ако можеш да различиш задника си от дупка в земята. Ти ще бъдещ първият от „Кравиц и Бейн“, който притежава такава информация.

— Но те са ви спасявали от газовата камера през последните седем години.

— И може би трябва да им бъда благодарен за това, така ли? В Отделението има петнайсет обитатели, които са с по-дълъг стаж от мен. Защо аз да бъда следващият? Тук съм от девет години и половина. Тримон е дошъл преди четиринайсет. Е, той, разбира се, е афроамериканец, а това винаги помага. Нали знаеш, че те имат повече права. Много по-трудно е да се екзекутира някой от тях, защото каквото и да са направили, то винаги е по вина на някой друг.

— Не е вярно.

— Откъде, по дяволите, знаеш кое е вярно и кое не? Преди една година си бил още студентче с избелели джинси, което е пиело евтина бира с приятелчета идеалисти. Не си поживял още, синко. Не ми разправяй на мене кое е вярно, кое не.

— Значи подкрепяте бързите екзекуции на афроамериканците?

— Всъщност това не е лоша идея. В действителност много от тия нещастници заслужават газовата камера.

— Сигурен съм, че повечето хора в Отделението не мислят така.

— Това е твое мнение.

— А вие, разбира се, сте различен и нямате нищо общо с това.

— Така е. Аз съм политически затворник, изпратен тук от самовлюбен маниак, който ме използваше за собствените си кариеристични цели.

— Можем ли да поговорим за собствената ви вина или невинност?

— Не. Но не съм направил това, което твърдят съдебните заседатели.

— Значи сте имали съучастник? Друг ли постави бомбата?

Сам разтри дълбоките бръчки по челото си със средния пръст, сякаш за да прогони някаква мисъл. Но не успя. Изведнъж изпадна в някакъв унес. Тук бе много по-хладно, отколкото в килията. Разговорът нямаше смисъл, но поне беше с някой друг, а не с охраната или със съседа по килия. Щеше да се възползва и да го продължи колкото се може повече.

Адам прегледа бележките си и се зачуди какво да говори по-нататък. Бъбреха вече от двайсет минути, всъщност се препираха без някаква определена цел. Той реши да спомене за тяхното семейство, преди да си отиде. Но не знаеше как да започне.

Времето минаваше. Не се гледаха в очите. Сам си запали нова цигара.

— Защо пушите толкова много? — попита най-накрая Адам.

— Предпочитам да умра от рак на белите дробове. Често ще срещнеш подобно желание в Отделението за осъдени на смърт.

— По колко кутии пушите на ден?

— Стигам до три. Зависи дали имам пари.

Мина още една минута. Сам бавно допуши цигарата си и любезно попита:

— Къде си учил?

— В Юридическия в Мичиган, преди това в Пепърдайн.

— Това къде е?

— В Калифорния.

— Там ли си израсъл?

— Да.

— В колко щата съществува смъртното наказание?