Джон Гришам - Присъдата

Сърцето на Хопи подскочи при новината, че земята не е за продан. Значи никакви други агенти! Само той. Само малкият Хопи с неговите шест на сто комисиона. Най-сетне и на неговата улица изгряваше слънце. След като цели десетилетия бе продавал евтини къщички за пенсионери, той, Хони Дюпри, щеше да направи големия удар.

Ами „разпродажбата на недвижими имоти в Стилуотър Бей“? Всички тия къщи, жилищни блокове, търговски площи — дявол да го вземе, разкошни имоти за трийсет милиона и всичките до един с табелки на неговата фирма! След пет години можеше да е милионер!

Рингуолд се приведе напред.

— Предполагам, че взимате осем процента комисиона. Обикновено се споразумяваме за толкова.

— Естествено — потвърди Хопи с пресъхнало гърло. Изневиделица в джоба му падаха още сто хилядарки. — Кои са продавачите? — побърза да смени темата той, след като вече се бяха споразумели за осем процента.

Рингуолд въздъхна и раменете му леко провиснаха, но това бе само за миг.

— Тук нещата малко се усложняват.

Хопи изтръпна.

— Имотът се намира в шести район на област Ханкок — бавно продължи Рингуолд. — А шести район е под надзора на областния инспектор…

— Джими Хъл Моук — печално довърши Хопи.

— Познавате ли го?

— Че кой не познава Джими Хъл? Занимава се с тая работа от трийсет години насам. По цялото Крайбрежие няма по-гаден мошеник от него.

— Лично ли го познавате?

— Не, но съм чувал доста неща.

— И то не твърде ласкави, предполагам.

— Меко казано. В онзи район нищо не става без негово съгласие.

Рингуолд го изгледа с недоумение, сякаш нито той, нито компанията бяха наясно как да постъпят. Хопи печално разтърка очи. Трябваше някак да опази късмета си. Цяла минута не се поглеждаха, после Рингуолд изрече:

— Би било неразумно да закупим тия земи, ако не получим някакви гаранции от мистър Моук и местните власти. Както знаете, проектът ще трябва да се пребори с цял куп комисии.

— Планиране, земеразделяне, архитектура, ерозия на почвата и какво ли още не — самоуверено потвърди Хопи, като че всеки ден водеше тия битки.

— Казаха ни, че мистър Моук държи всичко това.

— С железен юмрук.

Ново мълчание.

— Бихме могли да си уредим среща с мистър Моук — подхвърли Рингуолд.

— Не ви препоръчвам.

— Защо?

— Тия работи не се уреждат със срещи.

— Нещо не ви разбирам.

— Пари в брой. Просто и ясно. Така стават нещата с Джими Хъл — едра пачка под масата, за предпочитане стари банкноти.

Рингуолд кимна и се ухили мрачно, сякаш се сблъскваше с нещо досадно, но напълно очаквано.

— И ние така чухме — замислено промърмори той. — Всъщност нерядко се случва, особено по места, където започват да строят игрални домове. Зърнат ли някъде пари, хората стават алчни.

— Джими Хъл си е алчен по рождение. Дереше по три кожи още трийсет години преди да сме чули що е казино.

— Не го ли хващат?

— Не. Може да е само районен инспектор, но му сече пипето. Всичко в брой, никакви документи. Пито-платено. То пък и не ти трябва много ум за тия неща.

Хопи извади кърпичка и избърса потта от челото си. После се приведе и измъкна от най-долното чекмедже две чаши и бутилка водка. Наля щедро и сложи едната чаша пред Рингуолд.

— Наздраве — каза той още преди гостът да е докоснал питието.

— И какво ще правим сега? — запита Рингуолд.

— Как постъпвате обикновено в такива случаи?

— Обикновено търсим начин да се сближим с местните власти. Твърде много пари сме вложили вече, тъй че нямаме избор.

— И как се сближавате с местните власти?

— Има си начини. Подпомагаме избирателни кампании. Пращаме свои приятели на почивка в луксозни курорти. Наемаме съпругите или децата им като консултанти.

— Плащали ли сте някога в брой?

— Бих предпочел да не обсъждаме тази тема.

— Няма друг начин. Джими Хъл не си пада по сложните фокуси. Само пари в брой.

Хопи отпи солидна глътка и млясна.

— Колко?

— Кой знае. Само гледайте да е достатъчно. Подцените ли го, после ще ви забие ножа. И ще задържи парите. Джими Хъл не приема рекламации.

— Май го познавате доста добре.

— Ние, тукашните бизнесмени, знаем много добре как върти играта. Той е нещо като местна легенда.

Рингуолд смаяно поклати глава.

— Така е то в Мисисипи — поучително каза Хопи и отпи нова глътка. Рингуолд не бе докоснал чашата си.

Вече двайсет и пет години Хопи играеше по правилата и не смяташе тепърва да се излага. Парите просто не си заслужаваха риска. Той имаше семейство, деца, репутация, положение в обществото. От време на време посещаваше църквата. Ротарианския клуб. И кой всъщност бе този непознат отсреща е лъскав костюм и разкошни мокасини, та да му предлага целия свят срещу една дребна сделчица? Щом останеше сам, Хопи възнамеряваше да грабне телефона и да се осведоми за някой си мистър Тод Рингуолд от групировката KLX.