Джон Гришам - Присъдата

— Значи ще запазите магазина?

— Да, поне засега — кимна Кен и се озърна към своя колега, сякаш имаше какво още да се каже.

— А какво ще стане с мен? — запита Лони.

Двамата като по сигнал се размърдаха смутено и Бен измъкна една химикалка от колекцията си. Кен обаче не му отстъпи думата.

— Е, трябва да разберете, мистър Шейвър…

— Наричайте ме просто Лони, ако обичате.

— Добре, Лони. Знаеш, че при покупка винаги има сътресения по веригата. Рискове на професията. Работата си е работа, тук откриеш място, там го закриеш…

— Какво ще стане с моето място? — настоя Лони. Предчувстваше най-лошото и искаше да се свърши веднъж завинаги.

Кен бавно взе лист хартия и се престори, че чете нещо.

— Е — каза той, поклащайки листа, — ти имаш солиден опит.

— И много ласкави препоръки — услужливо добави Бен.

— Бихме искали да те задържим, поне засега.

— Засега ли? Какво означава това?

Кен бавно остави листа, опря лакти в масата и се приведе напред.

— Нека говорим откровено, Лони. Според нас имаш бъдеще в компанията.

— А нашата компания е далеч по-добра от тази, в която работиш сега — безпогрешно пое щафетата Бен. — Предлагаме по-високи заплати, по-изгодни условия, дялово участие и тъй нататък.

— Лони, аз и Бен се срамуваме да признаем, че нашата компания няма нито един афроамериканец на ръководна длъжност. И ние, и по-големите шефове биха желали да променят това още сега. Искаме да започнем от теб.

Лони се втренчи в лицата им и едва се удържа от безброй въпроси. Само за минута бе прескочил от бездната на безработицата до перспективата за повишение.

— Нямам завършен колеж. Някои ограничения…

— Никакви ограничения — отсече Кен. — Две години си учил в колеж и ако трябва, ще го завършиш. Компанията ще поеме разноските.

Лони неволно се усмихна от облекчение и възторг пред невероятния късмет. Все пак реши да внимава. Разговаряше с непознати.

— Слушам ви — каза той.

Кен имаше отговор за всичко.

— Проучихме персонала на „Хадли Бръдърс“ и… нека речем, че повечето висши и средни ръководители скоро ще си търсят работа другаде. Спряхме се на теб и още един млад управител от Мобил. Бихме искали колкото се може по-скоро двамата да пристигнете в Шарлот и да прекарате няколко дни при нас. Ще се срещнете с нашите хора, ще опознаете компанията и ще поговорим за бъдещето. Само нека те предупредя — искаш ли да напреднеш, не се надявай да останеш в Билокси до края на дните си. Трябва да си готов за прехвърляне.

— Готов съм.

— Така и предполагахме. Кога да ти пратим самолет?

Пред очите му изведнъж изникна строгият образ на Лу Дел и той се навъси. Дълбоко пое дъх и отчаяно си призна:

— Вижте какво, точно сега не мога. Хванаха ме за съдебен заседател. Трой сигурно ви е казал.

Кен и Бен като че се смутиха.

— Добре де, нали е само за два-три дни?

— Не е. Процесът ще трае цял месец и едва навлиза във втората седмица.

— Месец ли? — театрално се смая Бен. — Че какъв ще е тоя процес?

— Вдовицата на един умрял пушач съди тютюневата компания.

Реакцията им беше почти еднаква и не оставяше ни най-малко съмнение какви чувства изпитват към подобни процеси.

— Какво ли не правих, за да се измъкна — опита се Лони да позаглади нещата.

— Значи процес срещу производителя? — запита Кен с неприкрито отвращение.

— Да, нещо от тоя сорт.

— И ще трае още три седмици? — обади се Бен.

— Така разправят. Сам не зная как се забърках…

Гласът на Лони заглъхна печално. Настана дълго мълчание. Бен разпечата пакет „Бристълс“ и запали цигара.

— Процеси — огорчено промърмори той. — Всяка седмица се намира по някой тъпак да ни съди. Спъне се и падне, пък после виновно било я гроздето, я оцетът. Миналата седмица на рожден ден в Роки Маунт гръмна бутилка газирана вода. Ха познай кой им беше продал шишето. И кого съдят сега за десет милиона? Нас и производителя. — Бен смукна от цигарата, после захапа нокътя си. Очевидно кипеше от гняв. — Една седемдесетгодишна бабичка разправя, че се сецнала, като посегнала да вземе кутия паркетин. Според нейния адвокат й се полагат поне два милиона.

Кен хвърли поглед към своя колега, като че му подсказваше да си затваря устата, но Бен явно лесно се палеше на тази тема.

— Скапани адвокати — изръмжа той, бълвайки облаци дим. — Миналата година хвърлихме над три милиона за разни застраховки и всичко отива на вятъра заради тия лакоми копелета.

— Стига — отсече Кен.