Джон Гришам - Присъдата

Лони беше единственият черен управител във верига от седемнайсет магазина. Печелеше четирийсет хиляди долара на година плюс здравна осигуровка и пенсионен фонд, а след три месеца чакаше повишение. Освен това му бяха дали да разбере, че го готвят за търговски директор, ако покаже задоволителни резултати в работата си като управител. Подхвърляха, че компанията много искала да привлече в ръководството някой цветнокож, но, разбира се, нямаше нищо черно на бяло.

Канцеларията никога не се заключваше и обикновено вътре седеше някой от по-дребните началници. Днес заместникът го посрещна още на прага, кимна към една странична врата и леко навъсен прошепна:

— Имаме гости.

Лони спря и погледна затворената врата, зад която имаше зала, използвана за какво ли не — рождени дни, служебни заседания, срещи с началството.

— Кой?

— От централата. Искат да те видят.

Лони почука и влезе, без да изчаква. В края на краищата тук беше негова територия. Трима мъже със запретнати ръкави седяха около маса, отрупана с документи и разпечатки. Като го видяха, те се изправиха тромаво.

— Лони, радвам се да те видя — изрече Трой Хадли, син на един от собствениците. Другите двама бяха непознати.

Здрависаха се и Хадли набързо представи гостите. Казваха се Кен и Бен; Лони не успя да запомни фамилиите им. По предварителен план Лони трябваше да седне на края на масата в освободеното от Хадли кресло, а Кен и Бен да се настанят от двете му страни.

Пръв заговори Трой и в гласа му звучеше лека тревога.

— Как е в съда?

— Жива мъка.

— Сигурно. Слушай, Лони, дошли сме, защото Кен и Бен идват от „Суперхаус“, голяма търговска верига в Шарлот и… ами, по най-различни причини тате и чичо решиха да им продадат всичко. Цялата компания. Всичките седемнайсет магазина и трите склада.

Лони забеляза, че Кен и Бен дебнат неговата реакция, затова прие новината с ведро лице и дори лекичко сви рамене, сякаш искаше да каже: „И какво от това?“ Ударът обаче беше зашеметяващ.

— Защо? — едва успя да изрече той.

— По много причини, но ще ти кажа двете най-главни. Тате е на шейсет и осем, а пък Ал, сам знаеш, наскоро го оперираха. Това най-напред. Второто е, че „Суперхаус“ предлага много прилична цена. — Трой потри ръце, като че нямаше търпение да похарчи печалбата. — Чисто и просто е време за продан, Лони.

— Смаян съм, никога…

— Имаш право. Четирийсет години сме в бизнеса, от зеленчуковата количка на тате и мама до компания с клонове в пет щата и шейсет милиона оборот за миналата година. Направо не си е за вярване, че вдигат бялото знаме.

Сантименталните приказки звучаха ужасно фалшиво и Лони знаеше защо. Трой беше говедо и половина — богат хлапак, който играе голф всеки ден и се прави на отруден, изнемогващ от грижи началник. Баща му и чичо му бързаха да продадат компанията, защото след броени години Трой щеше да поеме юздите и плодовете на четири десетилетия пестеливост и тежък труд да хвръкнат за яхти и плажни вили.

В настаналото мълчание Бен и Кен продължаваха да зяпат Лон. Единият беше на около четирийсет и пет, зле подстриган, с пет-шест евтини химикалки в малкото джобче. Май се казваше Бен. Другият изглеждаше малко по-млад, типичен чиновник с мършаво лице, приличен костюм и безмилостен поглед. Лони усети, че чакат да каже нещо.

— Ще закрият ли магазина? — запита той почти без надежда.

Трой само това и чакаше.

— С други думи, какво ще стане с теб? Е, нека те уверя, Лони, че казах за теб каквото се полага, цялата истина, и препоръчах да те задържат на същия пост. — Бен или може би Кен кимна едва забележимо. Трой посегна да вземе сакото си. — Но това вече не е моя работа. Ще изляза за малко, докато вие тук си уговорите нещата.

И Трой светкавично се изниза навън. Кой знае защо, прибързаното му оттегляне накара Кен и Бен да се усмихнат.

— Имате ли визитни картички, момчета? — запита Лони.

— Естествено — отвърнаха двамата едновременно, после измъкнаха от джобовете си картички и ги плъзнаха по масата.

По-старият се оказа Бен. Макар и по-млад, Кен ръководеше срещата.

— Няколко думи за нашата компания — започна той. — Седалището ни е в Шарлот, имаме осемдесет магазина в Каролина и Джорджия. „Суперхаус“ е подразделение на „Листинг Фудс“, мощен концерн с централа в Скарсдейл и два милиарда оборот за миналата година. Аз съм вицепрезидент по търговските въпроси, Бен е областен директор. Разширяваме дейността на югозапад и „Хадли Бръдърс“ ни се стори привлекателна фирма. Затова сме тук.