Джон Гришам - Ударът

Той изчаква да реагирам на тая внушителна цифра, но аз упорито съм се вторачил във вратовръзката му. Нейде отвъд стената се раздава глухият рев на тоалетно казанче.

— И тъй, „Грейт Бенефит“ ме упълномощи да предложа на теб и твоите клиенти споразумение за седемдесет и пет хиляди.

Издишвам съвсем бавно. В главата ми избухва водовъртеж от безумни мисли, сред които най-ясно изпъква сумата двайсет и пет хиляди долара. Моят хонорар! Направо го виждам изписан пред очите си.

Момент! Ако онзи симпатяга Хейл се кани да прекрати делото, от къде на къде ми предлагат тия пари?

Изведнъж проумявам. Старият номер: добро ченге — лошо ченге. Харви вдига алармата, за да ми вземе страха, после Лио почва да пипа с кадифени ръкавици. Интересно, колко ли пъти са разигравали комедия в този кабинет?

— Без никакво поемане на отговорност, сам разбираш — продължава Дръмонд. — Предложението не подлежи на обсъждане и важи в срок от четирийсет и осем часа. Парите са на масата — взимайте, докато ги има. Ако откажете, ще воюваме.

— Но защо ги предлагате?

— Въпрос на сметка. „Грейт Бенефит“ икономисва средства и си спестява излишни неприятности. Просто не обичат да се влачат по съдилища, разбираш ли? Началниците им мразят да губят време за показания пред съда. Те са кротки хорица. Предпочитат да избягват шумотевицата. В застрахователния бизнес всички се държат гуша за гуша и никой не би желал да даде оръжие на конкурента. Както виждаш, имат ред основания да оправят нещата тихо и мирно. А пък твоите клиенти имат още повече основания да гушнат парите и да си кротуват. Имай предвид, че почти цялата сума е освободена от данъци.

Хитрец. Мога да обяснявам до утре колко е важно делото и какви мръсници се е захванал да защитава, но той само ще кима с добродушна усмивка. На това му се вика дебелоочие. В момента Лио Дръмонд държи аз да приема парите и ще се прави на глух дори ако изтърся някоя мръсотия за жена му.

Вратата се отваря и негова светлост пристига от личната си тоалетна. Сега пък Лио е на зор и се извинява. Смяната е извършена. Дуетът продължава като по ноти.

— Високо кръвно — промърморва Хейл, докато сяда зад бюрото си и прибира шишенцата. Мислено му пожелавам още по-високо. — Право да ти кажа, момче, от тоя процес нищо няма да излезе. Чудя се дали да не подхвърля на Лио да уреди някакво споразумение. Това ми е част от работата, ще знаеш. Някои съдии подхождат другояче, аз обаче си имам принципи. Предпочитам да оправя нещата още от първия ден. Така си спестяваме неприятностите. Ония сигурно ще ти подхвърлят някоя пара, та да се отърват от тоя кожодер Лио.

Той се разсмива, сякаш е казал нещо много весело. После започва да кашля и лицето му става пурпурно.

Представям си как оттатък Лио е лепнал ухо на вратата. Не бих се учудил, ако имат и скрит микрофон.

Хейл кашля до премаляване. Когато най-сетне си поема дъх, казвам:

— Дръмонд току-що ми предложи да се споразумеем.

Не го бива за актьор. Опитва се да играе на изненадан.

— Колко?

— Седемдесет и пет хиляди.

Челюстта му провисва.

— Божичко! Слушай, синко, направо си луд, ако не ги вземеш.

— Така ли мислите? — наивно питам аз.

— Седемдесет и пет. Божичко, ами че туй е цяла камара пари. Лио трябва да е откачил.

— Той е печен адвокат.

— Взимай парите, синко. Послушай ме, отдавна се занимавам с тия неща и знам какво да те посъветвам.

Вратата се отваря и Лио пристъпва към нас. Негова светлост го поглежда ококорено и възкликва:

— Седемдесет и пет хиляди!

Човек би могъл да си помисли, че му ги вадят от джоба.

— Така поръча клиентът — обяснява Лио.

С други думи, ръцете му са вързани. Нищо не може да промени.

Двамата още дълго си прехвърлят топката. Не съм в състояние да разсъждавам, затова си мълча. След малко Лио ме прегръща през рамото и двамата напускаме кабинета.

В коридора Дек говори по телефона. Сядам на близката скамейка и опитвам да се опомня. Те очакваха Брузър. И на него ли щяха да разиграват същата комедия? Не, не ми се вярва. Тогава как ми устроиха капана толкова бързо? За Брузър трябва да са имали съвсем друга тактика.

Убеден съм в две неща. Първо, Хейл наистина има намерение да прекрати делото. Той е стар, болен, писнало му е от дела и няма кой да го перне по главата, ако сбърка. Изобщо не го интересува дали постъпва добре или зле. А да започваме отново в друг съд ще ни създаде ред главоболия. Делото е под заплаха. Второ, Дръмонд прекалено се натиска за споразумение. Страхува се, защото клиентът му е спипан натясно с доказателства за много мръсна игра.